Ернст Ланг умря от рак на кръвта и дълго лежа в замъка, пристроиха му цяло отделение, все едно да живееш в болница. От време на време Хуго го посещаваше — не защото имаше желание или му беше мъчно за стареца, а за да не би на стария идиот да му хрумне да даде парите на някой друг.

След смъртта на баща си той се отърва от всичко, което напомняше за родителите му. Снимки, дрехи, портрети по стените. Не виждаше причина да ги пази. Нуждаеше се от пространство за колекциите си. Никога нищо, свързано с тях двамата, не го беше интересувало, тъй че защо да съхранява стари вещи в къщата си?

Държеше колите си в многото гаражи в имението. Беше им загубил бройката и рядко ги караше, но му харесваше да ги притежава, да ги докосва, да ги гледа, да знае, че са негови. Освен всичко друго в колекцията му имаше „Хенеси Венъм GT“, „Порше 918 Спайдър“, „Ферари F 12 Берлинета“, „Астън Мартин Ванкуиш“, „Мерцедес CL65 Купе“ и обикновено първата му работа, когато се връщаше от пътуване, както сега, бе да обиколи гаражите и да поглади с ръка някои от колите, но не и днес.

Днес имаше по-важна задача.

Обикновено минаваше и през салона с аквариума, но не влезе при скъпите риби. Направо отиде в кабинета си, настани се на дълбокото президентско кресло, включи компютъра и усети как сърцето му тупти силно под ризата. Рядко се случваше. Хуго Ланг никога не се вълнуваше особено. При нова покупка изпитваше известна възбуда. Както когато купи тогава най-скъпата марка — шведска жълта марка от 1885 г. на стойност три шилинга; на света имаше един-единствен екземпляр. Залага тайно за нея и я получи срещу малко под двайсет милиона крони и тогава усети някаква трескавост в тялото си, но тя бързо мина. На следващия ден купи скъпо вино — каса „Дом Льороа Мюзини Гран Крю“ в опит да си върне усещането, но нямаше голяма полза.

Ала това… Това беше нещо съвсем различно.

Не бе изпитвал такъв трепет от… Никога? Може би когато видя сумите по сметките си, след като приключи с продажбите — не, дори и онова чувство не можеше да се мери с това.

Мина повече от седмица, откакто норвежката девойка в колелото изчезна от екрана и вече му липсваше. Премести леглото си в кабинета и разпореди да му сервират всичко тук, така бяха постоянно заедно. Ако нощем не можеше да заспи, понякога се приближаваше до нея и докосваше стъклото. Прекрасно беше да е толкова близо, но сега я нямаше и откакто си отиде, той не бе на себе си.

Хуго Ланг бе гледал и други работи преди. Ако имаш пари и знаеш къде да потърсиш, винаги има какво да се види, ала рядко е истинско. Подушваше отдалеч. Предлагаха му само актьорска игра. Но това?

Не, това беше наистина.

Видя обявата преди няколко месеца там, където често се подвизаваше — в най-тъмните кътчета на нета. Допадна му, че не е за всички.

Five highest bidders only10.

Само пет човека. Ланг не обичаше да дели и с удоволствие щеше да я вземе само за себе си, но и пет не беше зле — още четирима души, щеше да го понесе, стига да не знае кои са, а той, разбира се, нямаше да узнае, както и другите нямаха представа кой е той.

Вече я нямаше и му липсваше, но днес щяха да изберат нова. Пръстите на шейсет и две годишния богаташ така трепереха, че с мъка уцелваше клавишите. Със задоволство се облегна назад в широкото кожено кресло и усети как сърцето му заби по-силно, когато страницата се появи на големия екран на стената пред него.

Почти изцяло черен екран и надпис на английски с дребен шрифт:

Whom do you want?

Who will be the chosen one?11

А отдолу две снимки. Две момичета от Норвегия.

Полазиха го тръпки, не го свърташе на едно място. От челото му се стичаше пот. Наложи се да си избърше очилата в ризата, за да успее да прочете имената под снимките.

Две норвежки момичета. Едно русо. Едно тъмнокосо.

Исабела Юнг.

Мириам Мунк.

Така му липсваше, но сега щеше да дойде нова. Една от тези. Хуго Ланг вече харесваше и двете.

Шейсет и две годишният мъж се замисли за миг, преди да кликне върху едната снимка. Затвори страницата, стана и отиде в стаята с дрешника да се преоблече за вечеря.

6.

52.

Миа Крюгер сви пред една бяла къща и слезе от колата с усещането, че нещо не се връзва. Неочаквана среща предишната вечер. Изневиделица бе изникнал онзи хакер, Скункс, който според Габриел ненавиждал полицията. Омая я. Накара я да свали неизменната си скептична маска. За момент я заслепи, но на път за вкъщи и на дивана пред записките я обзе гадно чувство.

В цялата работа имаше нещо странно. Защо се беше появил? Как я бе намерил? Какво всъщност им беше известно за това момче? Скункс? Дори не разполагаха с истинското му име. Знаеха само, че е намерил онова видео. Случайно ли? На някакъв тайнствен сървър? И този сървър изведнъж, незнайно защо, изчезва? Тя тръсна глава и извади телефона си.

— Лудвиг Грьонли на телефона.

— Здравей. Миа е.

— Здравей, Миа. Къде си?