Читаем Совата полностью

И не е необходимо да имаш най-острия ум на света, за да забележиш. Снимките на мъртвите котка и куче, които им бе показал, имаха следи от лепило отзад. Старо, втвърдено лепило. Снимките са били залепени в албум. Евтини пластмасови класьори на най-долния рафт, поставени в хронологичен ред. На първия пишеше „1989“. На последния — „2012“. Стана ѝ жал, когато извади първия албум, седна на бежовия диван и го разлисти. Никъде нямаше хора. На снимките. Дървета. Катерици. Стълба. Хранилка за птици. Всички бяха датирани. Хубаво вълнисто папагалче, 21 февруари 1994 г. Брезата се е разлистила, 5 май 1998 г. Отърси се от съчувствието си и започна да прелиства по-бързо, защото знаеше какво търси. Празно място. Страници, откъдето са отлепени снимките. Бързо ги намери. Мъртвата котка, 4 април 2006 г. Нещастното кученце, 8 август, 2007 г. Преди шест години. Преди пет години. Толкова отдавна? С разлика от една година. Защо ли са…?

Ненадейно светлина разкъса мрака, паднал над моравата отвън, и прекъсна потока на мисълта ѝ. За кратко, после угасна. Не беше чула кола, но нямаше съмнение.

Отвън имаше някого.

Миа реагира светкавично. Върна албумите на рафта, измъкна се през вратата на верандата и се притаи зад ъгъла на къщата, със стиснати устни, та да не се чува дъхът ѝ.

Толкова бе тихо.

Чуваше ударите на сърцето си.

Чуваше дишането си.

Кой живее толкова далече от хората?

И изведнъж я връхлетя следната мисъл:

Защо, по дяволите, не си беше взела пистолета?

Невъоръжена, сама в пустошта.

Така ѝ бяха наредили, разбира се. Не носи оръжие. Полицията в Осло. Не носи оръжие, освен ако не си в Отряда за бързо реагиране или нямаш основателна причина. По начало Миа не обичаше оръжието, но през последната година се случиха произшествия, които промениха нагласата ѝ. Винаги бе използвала „Глок“, пробвала беше различни модели — „Глок 17“ е стандартният, но тя притежаваше и по-лекия и лесен за криене в дрехите „Глок 26“. Ала сега това не ѝ беше от полза, не бе взела нито един от тях и се чувстваше като идиот.

Отвън имаше кола.

Чу как от нея слезе човек и сетне юмрукът му затропа по вратата. Отначало един път, после още веднъж. Гост. Някой искаше да навести Джим Фюглесанг. Пое дъх, заобиколи ъгъла и срещна изненадано, брадато лице. Полицейският ѝ инстинкт се задейства и очите ѝ сканираха околността. На стълбите стоеше мъж, около 80 кг, с палто, на моравата беше паркирана бяла камионетка, две седалки в пътническата кабина. Бързо се озърна във всички посоки. Нищо не помръдваше, очевидно мъжът на стълбите беше сам и изглеждаше уплашен от появата ѝ.

— Коя сте вие? — заекна той.

— Здравейте! Извинете! — Миа се усмихна и се приближи към него. — Миа Крюгер, полицейско управление Осло. Търся Джим Фюглесанг. Тук ли живее?

— Ъъъ… да — отвърна брадатият мъж.

— Май не си е вкъщи — обяви Миа, без да спира да се усмихва.

— Май не — потвърди мъжът. — От полицията сте? Нещо лошо ли е направил Джим?

— Не, не, само рутинна проверка. А вие кой сте?

От лицето на мъжа на стълбите не слизаше учуденото изражение, задето е срещнал непознат човек тук.

— Хенрик — представи се той. — Да, аз…

Той посочи камионетката си и тя го видя — логото отстрани.

„ICA Хюрюм“.

— От време на време му доставям храна. От няколко дни не се е обаждал. Помислих си, че не е излизал от къщи, та…

— Добре ли го познавате? — осведоми се Миа.

— Горе-долу — отвърна мъжът. — Не бих казал, че го познавам добре, но е мой клиент от години. Малко е… специален и понякога му трябва помощ.

Миа бързо се огледа. Светлината ѝ липсваше. Проклет сезон! Не беше тук само заради албумите, имаше и друга, не по-малко важна задача. Възнамеряваше да се опита да намери пътя до езерцето. Там, където Фюглесанг бе направил снимките.

— Да, изглежда не си е вкъщи — сви рамене Миа.

— Нали не е… загазил? — попита мъжът с брадата.

— Не, само… е станал пътен инцидент наблизо, има прегазен човек и проверяваме хората от околността, дали някой не е видял нещо.

— Уф — въздъхна мъжът и слезе по стълбите с угрижен вид. — Прегазен човек? Значи има пострадал?

— Да — отвърна Миа и отново се озърна нервно.

Изведнъж светлината съвсем угасна. Сякаш някой бе дръпнал шалтера.

По дяволите.

— Мога ли да направя нещо? — предложи мъжът. — Познавам всички тук. Къде е станала злополуката?

— Вашият магазин… — Миа посочи микробуса.

— Да?

— Хенрик, нали?

— Да, Хенрик Ериксен. Аз…

— Ще ви се обадя, ако имам въпроси. Съгласен ли сте? — тя отново се усмихна пресилено.

— Да, разбира се. Да ви дам ли номера си?

— Ще го намеря, ако ми потрябва.

Миа се качи в автомобила си. Обърна на малката площадка и подкара по тесния път.

Проклет мрак!

По някое време трябва да се върне тук, но поне знае къде е. Миа Крюгер тъкмо излезе на главния път и телефонът ѝ иззвъня.

— Да?

— Лудвиг е.

— Да?

— Нали искаше информация за онзи адрес?

— Какво откри?

— Не много. Поначало сградата е жилищна, но на първия етаж има офиси.