Младежът си свали шапката и откри щръкнала коса, от двете страни — черна, с бяла ивица по средата.

Тя усети раздразнение. Тук имаше нещо. Беше се добрала. Не беше далеч. Решението бе някъде тук, на листовете пред нея.

— Аз съм Скункс — представи се момчето.

— Какво?

— Името ми е Скункс — повтори той и ѝ се усмихна накриво. — Още ли сте заета?

49.

Сюнива Рьо беше следобедна смяна и се изтощи повече от обикновено. Напоследък не спеше добре. Въртеше се в леглото. Присънваха ѝ се странни сънища. Не разбираше защо. Сигурно защото бе престанал да звъни. Отначало беше постоянно — повикване след повикване, съобщение след съобщение, после спря напълно. Нищо. Да не би да се е случило нещо с Къри? Да не би да го е сполетяло нещастие? Дали да не се обади да провери? Въздъхна и влезе в последната стая, която ѝ оставаше, преди да приключи за деня. Турвал Сюн, лудият енорийски свещеник. Обикновено спираше за две секунди пред вратата, поемаше си дъх и чак тогава влизаше, но днес бе твърде уморена, нямаше сили да се занимава с това. Искаше единствено да се прибере у дома. Имаше нужда от сън.

Влезе в стаята и се стресна; той седеше с големи, облещени очи и странна усмивка. Сякаш очакваше идването ѝ.

— Скоро ще умра.

— Не говорете такива неща, Турвал.

Сюнива се приближи до нощното шкафче, за да отнесе остатъците от вечерята, донесена от сестрите от кухнята, но той не се бе докоснал до храната.

— Не сте ли гладен? Няма ли да хапнете? — попита тя и усети някакво неудобство от присъствието си в стаята — искаше да смени темата на нещо банално.

— Не ми трябва храна на небето — усмихваше се свещеникът и не откъсваше очи от нея.

— Не говорете така — повтори тя. — Остават ви много прекрасни дни.

— Скоро ще умра — изрече пак той, още по-решително. — Но ще отида в рая. Бог каза, че мога да изкупя деянията си.

Сюнива се зае да разчиства вечерята.

Няма да отида на небето.

Съгреших.

Ще отида в Рая.

Мога да изкупя деянията си.

Сюнива Рьо искрено уважаваше убежденията на хората. Да вярват в каквото си искат, било то в Бог, Аллах, Буда или елфите в гората, но точно сега бе твърде изморена, за да я е грижа.

Защо Къри не се обажда? Да не би да се е случило нещо?

Тя вдигна подноса от шкафчето и го понесе към вратата.

— Не, трябва да ме изслушаш — натърти енорийският свещеник.

Сюнива го погледна отчаяно.

— Трябва да прибера това, Турвал — усмихна се тя, доколкото можеше. — После ми свършва смяната, но ще дойде някой друг, така че всичко е наред.

— Не — провикна се старецът и вдигна разкривения си показалец. — Трябва ти.

Сюнива отново се стресна и замръзна по средата на стаята с таблата в ръце.

Лудият енорийски свещеник.

Не издържаше повече. Искаше да си иде вкъщи.

— Моля те — простена той, когато тя понечи да излезе. — Не исках да викам, Бог да ми прости, но така трябва да стане. Ти си определена да бъдеш вестоносецът.

Сюнива се обърна и го изгледа. Той се взираше в нея с молещи очи, прилепил длани пред гърдите си.

— Умолявам те.

— Какво да изслушам? — въздъхна тя.

— Много благодаря — каза старецът, когато я видя да оставя подноса на масата до вратата и да пристъпва към леглото му.

Вдигна ръце към небето и промърмори нещо.

— Защо аз да съм вестоносецът, Турвал? — попита Сюнива. — Какво трябва да оповестя? И на кого?

— Отначало не знаех, но после разбрах коя си.

— Коя съм? Нали знаете коя съм, Турвал, познаваме се отдавна.

— О, не, не — закашля се старецът. — Не те познавах, докато не подслушах разговора на сестрите.

— За какво говорите?

— О, знаеш. Шушукат си, когато ми постилат леглото. Не вярват, че Турвал има уши, дори не го смятат за човек, и без това скоро ще умре. Няма да разбере, че говорим за Сюнива.

— Моля? — обърка се младата жена. — Какво казват за мен?

Изведнъж ѝ стана интересно какво има да ѝ довери старецът, почти забрави колко е уморена.

— Така разбрах, че ти си вестоносецът — изтананика Турвал и за момент сякаш потъна в себе си.

— Какво казват за мен? — Сюнива го върна към действителността.

— Нищо лошо. Само, че няма да се жените с полицая. Пропивал и проигравал парите ви.

— Как по дяв…

Сюнива се овладя. Все пак работеше на единственото място в Норвегия, където ругатните са основание за уволнение и се бе научила да внимава с езика, но я обзе ярост.

— Как смеят?

— Шшш, приятелче, всичко е за добро — ласкаво ѝ заговори свещеникът.

— Как е възможно?

— Значи е вярно? Той е полицай?

— Да, в някакъв смисъл — потвърди тя.

— О, Боже, благодаря ти! Значи ще отида в Рая! — Старецът запляска щастливо с набръчканите си ръце.

— Турвал, не знам дали… — въздъхна Сюнива, но той я прекъсна.

— Големият грях се опрощава само ако извършиш голямо добро.

— Не знам…

— Така е писано. Това са Божии слова.

Сюнива имаше чувството, че той е напът да изпадне в умопомрачение, но все пак нещо в очите му ѝ подсказваше, че обстоятелствата са други.

Никога не го бе виждала толкова буден.

— Значи съм вестоносец — каза тя. — Какво искате да ми кажете.

— Чете ли вестниците? — попита старецът.