Читаем Совата полностью

Холгер Мунк погледна ръката си и видя, че цигарата е угаснала. Хвърли я, бръкна си в джоба и пъхна нова между устните си.

— Скоро няма да разберем — подхвърли той. — Но с Мариане се надяваме на най-добрия изход. Друго не можем да направим.

Усмихна ѝ се с блуждаещ поглед.

— Да проходи отново ли?

— Вярвам, че ще се случи. Важно е, нали?

Мунк се извърна към нея.

— Имам предвид да мислиш позитивно.

— Разбира се — кимна Миа и се почувства неловко.

— Вярвам — повтори Мунк.

— Кажи, ако мога да помогна с нещо — тя се загърна по-плътно с якето си. — И я поздрави. Предай ѝ, че с удоволствие ще я посетя.

Минаха няколко секунди. Пламъчето на запалката гореше до цигарата, без да я докосне. Едрите му пръсти висяха във въздуха.

— Непременно — обеща най-накрая той и се усмихна. — Хубаво, Миа. Благодаря, че дойде.

Искаше ѝ се да го прегърне, но само непохватно се ръкуваха на раздяла. Така или иначе той вече се беше отнесъл. Миа нахлупи шапката върху ушите си и се сгуши в якето си. Не обърна внимание на погледите, които я изпратиха на път към портата — нямаше намерение да остане повече. Спусна се към „Бишлет“. Междувременно снегът се бе усилил.

До Коледа оставаха два дни. Беше се зарекла да опита, сега обаче не знаеше дали е по силите ѝ. Бъдни вечер. В студения апартамент. Сама. За пореден път. Но не можеше да си отиде. Мириам беше на легло в „Юлевол“. Неподвижна. Едва говореше. Не можеше да го причини на Мунк. Да угасне. Не и сега.

Прекоси улицата и заслони лицето си от снега, който вече се сипеше на големи парцали. Осло в бяло — прекрасна Коледа за всички. Тръгна с тежки стъпки по улица „Софие“ и напипа ключовете си в джоба.

Миа я видя само за миг — жена в червено ватирано яке на стълбите. Сякаш отдавна стоеше там и я чакаше. Ръцете ѝ припряно прикрепиха нещо към дръжката на вратата, после жената се спусна по стълбите.

И се изгуби в снега.