— Знаеш ли нещо за огледалата? Mirrors? Призрачни IP адреси?

— Не, нищо — усмихна се тя и се съсредоточи върху бележника и химикалката.

— Сървърите могат да се скрият.

— Значи не знаеш къде си го намерил?

— И да, и не — засмя се той и пак надигна бирата. — Навсякъде остават следи, независимо колко се мъчат да ги прикрият. Малкото, което открих в Норвегия, е от къща в квартал „Санкт-Хансхауген“.

— Там ли се е намирал сървърът? В „Санкт-Хансхауген“? Там ли намери видеото?

Миа продължаваше да не се докосва до чашите на масата.

— „Юлеволсвайен“ 61 — кимна Скункс. — Проверих го. Било е книжарница.

— Книжарница ли?

— За стари книги — уточни той.

— Но?

— Било е, но сега там няма нищо.

— Провери ли?

— Било е антикварна книжарница. Стари книги. Окултни работи, доколкото успях да разбера. Знаеш — сатанисти, такъв тип хора…

Той се усмихна кисело над чашата.

— Значи е затворена? Нищо ли няма на нейно място?

— Съвсем празно е — замислено отвърна Скункс. — Но…

— Да?

— Следите не бяха съвсем ясни. Възможно е и това да е било за заблуда, нали разбираш? Изобщо не съм сигурен, че това е мястото.

— Добре. А второ?

— Моля?

— Каза, че има два въпроса. Първи и втори.

Скункс остави чашата върху бялата покривка.

— Да — потвърди той. — И това е най-лошото.

Миа се чудеше какво да мисли. Младият мъж вече беше сериозно пиян, без всъщност да е пил много.

— Кое?

— Нали изгледа видеозаписа? — попита той и се надвеси над масата към нея. — Вие разбрахте ли — полицаите — какво представлява?

— Какво имаш предвид? Какво представлява видеозаписът ли?

— Да.

— Не знам. Сигурно не сме разбрали.

Сервитьорът се приближи до масата, за да им подскаже, че това е последната им възможност да си поръчат още, но Миа го отпрати.

— Видеозаписът, момичето в колелото — нали го изгледахте?

От другата страна на масата хакерът с черно-бялата коса се унасяше, а Миа се радваше, че не продължи да пие.

— Разбира се. А кой е вторият въпрос? — отново попита Миа.

В този момент лампите в бара светнаха.

— Не е видеозапис — отвърна той с премрежен поглед.

— В какъв смисъл?

— Не е видеозапис — повтори той и я изгледа.

— Да, но нали е видеоклип? — учуди се Миа.

— Не е. Откъс от видеопоток е.

— Какво? — изуми се тя.

— Видеопоток. На живо.

— Как така?

Скункс вдигна очи от масата и я погледна сериозно.

— Качили са я в интернет. Показвали са я.

— Какво? — удиви се Миа, а в този момент сервитьорът дойде да ги предупреди, че затварят, време е да се прибират вкъщи.

— Предаване на живо — повтори Скункс. — Някой я е снимал дълго време, излъчвал го е в интернет и навярно е печелил пари от това.

— Но как е възможно?

Портиерът се приближи към тях.

— Затваряме — обяви той с усмивка.

— Как да те намеря? — попита Миа, когато вече се намираха на студения тротоар на „Хегдехаугсвайен“.

Младият хакер си навлече палтото и си нахлупи шапката върху ушите, а в това време едно такси със светеща в зелено табелка спря на улицата до тях.

— Няма да ме намериш — смигна Скункс.

— Да, но…

— „Тьойен“ — каза хакерът на шофьора, после се настани на задната седалка и затръшна вратата.

51.

Шейсет и две годишният финансист Хуго Ланг слезе от частния си самолет на Цюрихското летище и се настани в бяло бентли, което го чакаше, за да го откара у дома. Пътят до разкошната къща на брега на неголямото езеро Пфефикерзе продължи малко повече от двайсет минути и през това време той не размени нито дума с шофьора, защото застаряващият швейцарец никога не разговаряше с прислугата.

Да се нарече Хуго Ланг „финансист“ навярно бе прекалено, защото той беше наследил цялото си състояние и не бе работил нито един ден през живота си. Баща му, стоманеният магнат Ернст Ланг, починал преди седем години, бе един от най-преуспелите предприемачи в Европа и съвсем естествено се очакваше синът му да продължи семейния бизнес, ала Хуго продаде всички компании. Запази замъка в Швейцария, вила на Бермудските острови и апартаменти в Ню Йорк, Париж, Лондон и Хонк-Конг, но над стогодишното семейно предприятие „Ланг Круп“ и всички дъщерни компании преминаха в чужди ръце. Онези, които не наследиха нищо — чичовци, лели и други далечни родственици — направиха всичко възможно да му попречат, медиите гърмяха, възмутени роднини се опитваха да възпрепятстват продажбата по съдебен път, но той все пак я осъществи. Хуго Ланг не се интересуваше от чуждото мнение.

Изчака шофьорът да му отвори вратата и влезе в разкошната къща, без да удостои с поглед прислужниците, които поеха шапката и палтото му. Никога не се унижаваше дотам. Да ги гледа в очите. Плащаше им добре да бъдат на негово разположение двайсет и четири часа в денонощието и не виждаше причина да губи време да им обръща внимание. Имаше по-важни грижи, а днес му се струваше един от най-важните дни от много време насам.

Цял живот колекционираше, но чак след като баща му умря и той наследи цялото му богатство, успя да се сдобие с всичко желано. Баща му беше скъперник, но това понастоящем нямаше никакво значение. Сега той сам си беше господар. Майка му почина, когато Хуго беше на четиринайсет — силен мозъчен кръвоизлив, но той никога не бе тъгувал за нея.