Най-накрая улично осветление — покрай пътя. Миа изведнъж се почувства по-спокойна, почувства се сред цивилизацията.

— А антиквариат?

— Не и доколкото успях да разбера.

Мамка му.

Отново я обзе противното неопределено усещане. Ненадейната среща предишната вечер. От нищото. Беше я изиграл. Хакерът. Скункс.

По дяволите.

— Благодаря, Лудвиг — каза Миа и подкара към центъра.

53.

Исабела Юнг седеше на леглото в стаята си, още не си беше свалила якето, сърцето ѝ биеше силно под пуловера. Някой бе пъхнал нова бележка под вратата ѝ. Написана със същия почерк като предишната.

Само ние двамата.

Тъкмо се беше върнала от посещението при татко. В новото общинско жилище във Фредрикста. Отдавна не го беше виждала и се радваше, но не мина точно както си го представяше. През повечето време той мълча. Намираше се в странно настроение. Едва ли не го притесняваше. Беше щастлива, че си е отново в разсадника.

Исабела се усмихна и прокара пръсти по белия лист.

Искаш ли да се срещнем?

Иска, естествено.

Разбра, че е от него. Когато получи първата бележка. Онази, която висеше на вратата ѝ. Паулус. Видя очите му. Докато ѝ показваше орхидеите. Не помнеше дали тогава му е отвърнала със същия поглед, но после го правеше всеки път щом ѝ се удадеше възможност.

Красивите очи ѝ се усмихваха. Устните му разясняваха кога се поливат различните растения и каква почва е най-подходяща за азалиите, докато погледът му казваше друго. В началото не разбра защо трябва да е толкова потайно, но скоро ѝ стана ясно. Още не беше навършила шестнайсет години. Това бе причината, естествено. Беше прекалено малка. Не е законно. Незаконна любов — още по-вълнуващо.

Исабела Юнг бе само на петнайсет, но имаше усещането, че е възрастен човек още от детството си. Не ѝ пукаше за възрастта. Какво е тя? Само някакво число. Обаче, разбира се, му влизаше в положението. Той беше над двайсет. Щеше да изгуби работата си, сигурно щеше да попадне в затвора, доколкото ѝ беше известно. Затова пазеше тайната. Точно като него. Никога не се бяха докосвали. Нямаше дори прегръдки. Само се гледаха. Неговият взор, отправен към нея, и нейният ответен поглед.

Но най-сетне дойде бележката.

Харесвам те.

А сега и втората.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

Исабела погали с пръсти думите, чувстваше се малко объркана. Едва прекрачи прага, когато я застигна мълвата. Полицията отвела Паулус и Бенедикте Рийс. Препирали се на двора и полицаите им сложили белезници. Оттогава нямало вести от тях. Разтревожена, Исабела отиде при Хелене, но я отпратиха още на вратата.

— В момента съм малко заета. Ела по-късно.

— Но аз само…

— По-късно, Исабела. Става ли?

Беше свързано с Камила Грийн, естествено, всички бяха единодушни по въпроса, но никой не знаеше какво всъщност е станало. Някои твърдяха, че са чули Бенедикте да обвинява Паулус за убийството на Камила. Несъмнено лъжа. Всички познаваха Бенедикте Рийс. Не можеше да ѝ се има доверие. Говореше врели-некипели, само и само да ѝ обърнат малко внимание. Паулус, разбира се, е невинен.

Неочаквано на вратата се почука и вътре надникна Сесилие.

— Спиш ли? — нерешително попита слабичката девойка.

— Не, не. Влизай! — усмихна се Исабела и пъхна бележката под възглавницата си.

— Научи ли нещо ново? — попита момичето и седна на леглото до нея.

— Не, нищо. Току-що се прибрах. А ти?

— Плъзнали са всякакви слухове — промълви Сесилие със слаб гласец и едва сега Исабела забеляза, че приятелката ѝ е плакала.

— Не бива да ги слушаш.

Тя прегърна треперещото слабичко момиче.

— Според някои Бенедикте е убила Камила — продължи Сесилие. — А според други — Паулус е убиецът. Божичко, ами ако е вярно?

Исабела я погали по косата и се опита да я успокои. Обичаше Сесилие. Бързо се бяха сближили. Всички момичета в разсадника си имаха история, но Сесилие… Исабела не смееше и да си помисли какво е преживяло дребничкото момиченце, преди да попадне тук и точно като самата Исабела, за първи път да се почувства на сигурно място.

Вече не беше така, понастоящем нищо не подсказваше, че са в безопасност. Исабела я разбираше. Самата тя го бе усетила. С всички тези журналисти. Полицията. Идилията беше нарушена.

— Естествено, че не е — увери я Исабела с усмивка.

— Мислиш ли? — прошепна Сесилие и се вгледа в нея с наивните си очи.

Двете бяха на една и съща възраст, но понякога Исабела имаше чувството, че е майка на Сесилие. Сесилие бе водила тежък живот. Зли хора. Лоши хора. Беше чувала ужасяващи подробности, но в момента не ѝ се мислеше за това — опита се да съсредоточи вниманието си върху нещо хубаво.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Иска, разбира се. Среща с Паулус. Знаеше, че си има местенце. Скришно местенце. Бараката в края на стопанството. Знаеше и за растенията му, но не беше казала на никого. Марихуана. Исабела изобщо не я беше грижа.

— Паулус не е убил никого — заяви решително тя.