— Тогава защо продължаваме да говорим за това?

Тя се засмя.

— Ти говориш, не аз.

— Значи трябваше да ги пуснем още тази вечер?

— Сигурно не е лошо да ги разпитаме още веднъж. Утре може и да изскочи нещо полезно, но се съмнявам.

Миа кимна и поднесе халбата към устните си. Беше решила. Никакви хапчета повече, макар и да знаеше колко трудно ще бъде — ще ѝ липсва забравата, избавлението от неизменните образи в ума ѝ.

Голото разкривено тяло в калуната.

Сянката на стената.

Кошмарът, когато за миг изгуби връзка с действителността.

Работата ти те разболява.

Злото.

Мракът.

Слава богу усети благотворното въздействие на бирата.

— Значи нищо не излезе от Природонаучния музей? — попита Мунк и пийна от водата си.

— Изгубено време — махна с ръка Миа. — А Лудвиг? Какво стана с перуката? Със специалния бутик?

— И там не излезе нищо — въздъхна инспекторът. — Не е купена от тях, но има още един. Лудвиг ще го проучи утре.

— Хубаво — отбеляза Миа.

— Каква е хипотезата ни? — попита Мунк.

— Ако не е някой от двамата в участъка ли?

— Хелене Ериксен. Двама учители. Някоя от другите шест девойки.

— Изключваме Анерш Финста.

— По моему — да.

— Значи е някой от разсадника?

— А ти как мислиш?

Мунк отново въздъхна и млъкна за момент. Тя разбра защо толкова държи на възможността убиецът да е един от двамата млади арестанти, които разпитваха с часове допреди малко. Не разполагаха с нищо. Натрупала се беше толкова много информация, толкова материали — перата, свещите, видеозаписа и при все това се лутаха на сляпо и той не беше доволен.

Мунк поклати примирено глава.

— Нямаме отпечатъци от подметки, които да използваме, нито ДНК от тялото на Камила.

— Нали не е била бременна?

— Какво? Не и според Вик, не. Защо питаш?

Мунк я изгледа с любопитство.

— Заради пентаграмата — обясни Миа. — Проучих я, тоест значението ѝ.

— И?

— Трябва да има някакъв смисъл. Има причина да я положи така, нали? Освен ако някой не се опитва да ни подведе.

— Да — заинтригува се Мунк. — И какво откри? За бременност ли става въпрос?

— Не точно, но разположението на ръцете ѝ…

— Да?

— Сочат към две точки от петоъгълника.

— И?

— Те си имат значение — продължи Миа. — Пет точки: душа, вода, огън, земя и въздух.

— Така ли? И какво общо има това с бременността?

— Има и още един код.

Миа виждаше как Холгер започва да губи нишката.

— Аха! А не земя, вода и… какво друго каза?

— Душа, вода, огън, земя, въздух — припомни Миа. — Но по-дълбоката символика разкрива, че така положени, ръцете ѝ сочат към нещо друго.

— Към какво?

— Майка. И Раждане.

— Виж ти! — сбърчи вежди Мунк. — Обаче не е била бременна.

— Не, но все пак ми се струва, че е възможно да има някакъв смисъл. Трябва ми малко време да се задълбоча. Да видим дали ще изнамеря нещо полезно, което да има връзка с останалите улики. Мислех си да се усамотя за известно време вкъщи и да се опитам да открия нещо.

— Прави каквото искаш, само си дръж телефона включен — въздъхна Мунк и си облече палтото. — Отивам да спя. Продължавам да се надявам утре да изкопчим някаква информация от онези двамата. Ще си поделим ли таксито?

Миа прочете в погледа му, че не се касае за въпрос. Сега той бе татко Холгер и се грижеше тя да си почине добре.

— Да, чудесна идея. Страшно съм уморена — усмихна се тя и симулира прозявка, после се надигна и си облече коженото яке.

48.

Миа Крюгер изчака червените стопове на таксито да изчезнат от взора ѝ, нахлупи си шапката ниско върху ушите и се запъти към „Хегдехаугсвайен“. Мисълта за студеното, полупразно жилище не я изкушаваше. Напипа ключовете в джоба си: съвършено безсмислено, естествено — и без това е изключено да заспи, нуждаеше се от още едно питие. Още алкохол. Нещо по-силно. Изпитваше потребност да потъне в небитието.

Петък вечер в Осло. Сгуши се в якето си и тръгна с наведена глава по улицата — нямаше да понесе насрещните погледи, онази нормалност, към която не ѝ бе дадено да бъде причастна. Цяла седмица работа и сега празнуваха настъпването на уикенда. Разминаваше се с групи нагласени, радостни, шумни, безгрижни хора. Поздрави с кимване портиера на вратата на „Лори“ — за щастие не този бе проснал Къри на пода. Барът беше почти пълен, но масичката в ъгъла, където Миа обичаше да се прислонява, беше свободна. Символично. Поръча си „Гинес“ и „Йегер“ и се промъкна към червения диван. Всички останали — заедно. Тя — сама в ъгъла. Извън света. Усмихнати лица, чаши в двете ръце, хора, излезли с приятели, излезли заедно, а тя — седнала самотна в дъното, нагърбена с отговорността за всички тях.

Стегни се.

Миа изпразни чашата „Йегермайстер“ и прокара ликьора с глътка бира. Поклати глава.

Самосъжаляваш ли се?