— Дойде при мен в бараката — младежът вдигна очи. — Започна да мърмори: как сме създадени един за друг, как ми трябва помощ да се грижа за себе си и е хубаво, че Камила я няма, та двамата с нея най-накрая да се съберем, и затова изпратила онова съобщение.

— Кое съобщение? — обади се Мунк.

— Моля? — не разбра Паулус; отново блуждаеше някъде.

— Кое съобщение? — повтори Мунк.

— От телефона на Камила.

— Телефонът на Камила е бил у Бенедикте?

Миа светкавично отправи поглед към Мунк, а той я изгледа изненадано.

— Намерила го е в стаята ѝ, след като изчезна — обясни Паулус.

Видимо беше изтощен.

— За да няма недоразумения — обобщи Мунк, — за кое съобщение говорим?

Къдрокосият младеж прокара ръка по челото си.

— Изпратила е съобщение на Хелене, че всичко е наред.

— От телефона на Камила?

Паулус нерешително кимна.

— Адски се ядосах. Не исках да казвам, че Бенедикте я е убила. Съжалявам. Може да е луда, но никога не би извършила нещо подобно.

— А обясни ли защо е изпратила съобщението? — поинтересува се Миа.

— За да не я търси никой.

— Защото ако Камила си е отишла завинаги, двамата можете да сте заедно.

— Нещо такова — измърмори младежът, като че ли вече се затрудняваше да говори.

— Да направим почивка — предложи Мунк и погледна Миа, която му кимна. — Гладен ли си, Паулус? Искаш ли нещо за ядене, или за пиене?

Къдрокосото момче сви рамене и отвърна, без да вдига поглед.

— Може би бургер. И кола. Не ям много напоследък… откакто…

Виждаше се, че вече не може да се удържи да не заплаче.

— Часът е 16.32. Край на разпита на Паулус Монсен — обяви Мунк и изключи диктофона.

46.

Мириам Мунк стоеше на улицата пред червена жилищна сграда и усещаше как я обзема съмнение. Беше толкова убедена и решителна, нямаше никакво колебание. Чувството ѝ снощи бе… да, за първи път ѝ се случваше нещо подобно, но след закуската с Юханес в ума ѝ взеха да се прокрадват други мисли. Не, не заради него, безпокоеше се за Марион. Бедната малка Марион — как ли ще го приеме? Не е направила нищо лошо. Необходимо ли бе светът на милото шестгодишно момиченце да рухне само защото майка ѝ се е влюбила.

Мириам хвърли бегъл погледа към подарената ѝ гривна и за пореден път се почувства виновна. Юханес беше нагласил всичко толкова хубаво — свободен ден, превъзходна закуска, предложи да излязат заедно, направи ѝ подарък — вярно, не съвсем безкористно: бяха го избрали за представител на лекарския конгрес в Сидни и искаше да си откупи малко добросъвестност, но при все това? Огледа високите етажи, апартамента, където бе преспала неотдавна.

Осем. Тогава започваше. Срещата. Ферми „Атлантис“. Лаборатория в Хюрюм, където се провеждат незаконни опити с животни. Имаше достатъчно време да си тръгне. Не беше дала дума. Можеше просто да се качи на трамвая. Да го вземе до квартал „Фрогнер“. Да се нагласи. Да излезе с Юханес. Не, не беше възможно — той бе поел нощна смяна, но защо да не отиде с колата до „Рьоа“? Да вземе Марион. Да гледат филм. „Снежанка“. Или „Спящата красавица“. Някой от филмите за принцеси — шестгодишните момиченца никога не им се насищат. Почти усети топлото телце до себе си на дивана под одеялото. Малките пръстчета в купата с пуканки. Наивните сини очички, пламенно вперени в екрана.

— Не яж тази ябълка — отровна е!

Мириам се усмихна и извади цигара от джоба на якето си. Запали я и се уви хубаво в шала си.

Акцията.

Преди няколко години изобщо нямаше да ѝ хрумне да не се включи. Мириам Мунк мразеше несправедливостта. Гадни хора с власт злоупотребяват с други създания — било то човешки същества, или животни — за още по-тлъста печалба. Много ѝ харесваше в „Амнести Интернешънъл“. Да стане сутрин и да усеща, че прави нещо ценно. Да помага. Но после роди Марион — на деветнайсет — и несигурна в силите си да се справи, да бъде добра майка, посвети цялото си време на момиченцето.

Мамка му!

Имаше си някакви граници, по дяволите!

Ферми „Атлантис“. Безпомощни животинки, затворени в клетка, подложени на ежедневно изтезание само за да може някой вече твърде богат човек да спечели още повече.

Искаше да участва.

Мириам хвърли фаса на земята и се втурна нагоре по стълбите до апартамента на третия етаж.

— Здрасти! — посрещна я усмихнат Зиги и отвори широко вратата, за да влезе. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Закъснях ли? — попита тя, окачвайки якето си на закачалката в коридора.

— Ами… — Зиги приветливо я покани в хола. — Започнахме в седем, но няма значение.

— Не каза ли осем? — учуди се Мириам.

— Все едно — смигна Зиги и я представи пред малкото събрание във всекидневната.

— Мили хора, за тези, които не я познават, това е Мириам Мунк. Ще дойде с нас в понеделник. Знам, за някои е непонятно защо приемаме нов човек, но ви уверявам, че Мириам е една от нас, а допълнителна помощ няма да ни е излишна, нали?

— Здравейте! — кимна тя.

— Здравей!

— Добре дошла!

— Здрасти, Мириам! — обади се Юлие и стана да я прегърне. — Страхотно е, че реши да се присъединиш.