Читаем Совата полностью

Веднага щом се събуди, Миа потегли с колата. Съмна се чак когато стигна гробището. Трябваше да присъства на съвещанието, но помоли Мунк да я освободи и той на драго сърце се съгласи. Поиска само няколко часа, но той ѝ даде да разбере, че може да отсъства, колкото пожелае. Изглежда вчерашното ѝ поведение бе подхранило опасенията на добронамерения ѝ началник — не е здрава, изобщо не е редно да е на работа.

Миа слезе от автомобила, взе цветята от задната седалка и бавно тръгна към гробовете. Първо остави букет на гроба на баба. После — на мама и татко. Запази най-големия за накрая и се спря пред сивия камък, обзета от чувството, което винаги я завладяваше тук. Дълбоката мъка не ѝ даваше мира.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Изминали бяха повече от десет години, но все още ѝ тежеше толкова много, че не ѝ се живееше. Според всички тези неща преминават, отслабват. Времето лекува раните. Но не и при нея. Усещаше мъката по сестра си също толкова силно, както в деня, когато я намериха в мръсното мазе в квартал „Тьойен“.

Миа махна измръзналите от студа мъртви цветя и сложи новите във вазата пред надгробния камък. Коленичи на гроба, почисти няколко клонки и изсъхнали листа, усети студената трева под пръстите си — зимата бе подранила много и щеше да става все по-сурова. Все по-мрачна. Като мислите ѝ. Навярно им беше по-добре без нея. В отдела. Беше се решила, нали? Да избяга от всичко.

И без това не приличаше на човек — защо просто да не се пусне? Стимулираше изкуствено тялото и ума си — с алкохол, хапчета: снощи, изтощена след разпита, отново отвори шишенцето и се остави на малките бели приятелчета да я приспят. Игли пробождаха цялото ѝ тяло. Анете Голи я погледна снизходително и поклати глава: трябва да продължиш с терапията, дори Холгер измънка нещо в брадата си и я остави сама в коридора.

Да, добре. Вземи си почивка, Миа.

Колкото време ти е нужно.

Тогава прати всичко по дяволите. У дома, в празното жилище. Нямаше сили да се мъчи да се държи нормално. Да бъде оптимист. Да откаже хапчетата. Изкушаваше се просто да сложи край тук и сега, но не разполагаше с достатъчно таблетки. Повечето бе изпила, преди Мунк ненадейно да почука на вратата ѝ, и не беше успяла да си набави ново количество. Стигаха ѝ обаче, за да се унесе в дрямка, да извади иглите от тялото си. Уви се в едно одеяло и излезе на верандата. Светлините на града затанцуваха пред очите ѝ и накрая станаха толкова неясни, че тя не знаеше дали сънува, или наистина е там, на студа. Влезе вътре с несигурна крачка, загърната в одеялото, с поруменели бузи. Отвън ѝ беше студено, но отвътре се беше стоплила и последната ѝ мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе:

Идвам, Сигри.

Събуди се обаче в мрака, в самотната стая; не издържаше. Вече не понасяше самотата. Искаше да бъде с тях. Мястото ѝ е там.

Миа се изправи и се загледа в гроба. Да лежат една до друга. Усмихна се, за първи път ѝ хрумваше, но тази мисъл я успокои. Мама и татко лежат в общ гроб. Естествено. Колко е глупава! Заедно със Сигри. Така трябва.

Сигри и Миа Крюгер

Снежанка и Спящата красавица.

Родени на 11 ноември 1979 г.

Заедно навеки.

— Какви хапчета вземаш?

Психологът. Матиас Ванг. Един от въпросите, на които нямаше интерес да отговаря.

— Има нови медикаменти, биха ти помогнали да се почувстваш по-добре. Ако решим да тръгнем в тази посока.

Не желае да се почувства по-добре. Не разбират ли? Толкова ли е непонятно? Иска да изчезне — такава е волята ѝ. И се бе решила. Напусна света. Намери идеалното място. Хитра. Островче в устието на фиорда, където небето се губи във вечността. После Мунк дойде да я вземе. Тя разреши случая. Но не беше свободна. Отстраниха я, ала чувстваше, че те са семейството ѝ — само да се върне на работа и сигурно всичко ще се нареди. Само дето нямаше да се нареди.

Не е ли очевидно?

Не само за нея, но и за колегите ѝ.

Погледът на Анете. Очите на Мунк, когато ѝ каза да си вземе почивка за колкото време иска.

Миа си придърпа шапката върху ушите. Стоеше пред гроба, умиротворена, както отдавна не ѝ се бе случвало. Не и откакто обхождаше голите скали на остров Хитра, когато се реши.

Ела, Миа, ела.

У дома. Своего рода дом. Ставаше ѝ все по-ясно пред заскрежения гроб. Да приключи с това. Опита, но явно вече не е достатъчно добра. Изгубила е таланта си. Да помага. Да влиза в ума на онези извратени хора. Беше се помъчила да разбере защо му е на някого да оставя красиво, невинно момиче голо в гората, постилайки му пера и обграждайки го със свещи. Вече не е нейна грижа. В почивка е. Вече не е длъжна да изстрада нощите в студеното жилище в студения град. Ще се оправят и без нея.