Сложи пръст върху горния ръб на телефона и понечи да натисне копчето — само едно движение и край, но точно в този момент той отново иззвъня.

Миа погледна дисплея.

Къри.

Отказа повикването, но напразно, защото след няколко секунди името му пак се изписа.

— Да? — вдигна тя с въздишка.

— Къде си? — припряно попита Къри, беше задъхан, звучеше, сякаш е пробягал цял маратон.

— Осгорщран — отвърна разсеяно Миа.

— Защо не дойде на съвещанието?

Тя не отговори. Къри продължи.

— Тъкмо ми се обади Сюнива. Трябва да дойдеш.

Миа поклати глава. Къри и Сюнива. Любовни мъки. За пореден път той бе проиграл парите и тя го беше зарязала — вече окончателно. Миа нямаше повече сили.

— Слушай — подхвана тя, но настоятелният булдог не спираше да говори.

— Не е така — възрази той, сякаш отгатнал мислите ѝ. — От няколко дни се опитва да ми се обади, но аз не вдигах. Исках просто…

На близкото дърво бяха кацнали две врани. Миа се загледа в тях, докато гласът му боботеше в ухото ѝ. Навяваха покой там, на клона. Две птици на дърво в гробище. Скоро две момичета щяха да лежат в един гроб. Усмихна се, когато враните полетяха към бледото октомврийско слънце.

— Моля? — изведнъж се обади Миа, осъзна какво ѝ казва колегата.

— Знам — продължи възбудено Къри. — Звучи налудничаво, но аз ѝ вярвам, няма причина да си измисля. Познавам я, никога не би…

— Повтори! — прекъсна го Миа, която бавно се пробуждаше.

— Свещеник, техен пациент, ги е познавал като деца — тежкото дишане на Къри идваше от далече. — Хелене Ериксен има брат.

Той говореше нечленоразделно, не спазваше правилния ред на думите.

— Искал е да изповяда греховете си. На смъртно легло е. Нямало да отиде в рая, ако не изкупел вината си.

— Хелене Ериксен има брат и той е на смъртно легло?

— Не, не той. Свещеникът. Не можеш ли просто да дойдеш. Чакат ни там, а аз няма да понеса да се срещна с нея сам.

— Не те разбирам.

— Моля?

— Говори по-спокойно. Повтори още веднъж.

— Познавал ги като деца.

— Кого е познавал?

— Хелене Ериксен. И брат ѝ. Нещо за някаква секта в Австралия. Получил пари. Трябвало да изкупи греховете си.

— Къри — опита се да го успокои Миа, но той не се поддаде.

— Върнал се е болен.

— Свещеникът ли?

— Не, братът. С увреден мозък.

— Къри…

— Чакат ни. Искат да отидем.

— Къри — повиши тон Миа и най-накрая укроти напористия булдог.

— Да?

— Не ни ли стига толкова?

— Кое? — почуди се Къри.

— Случайни хора изневиделица да признават, че са я убили.

— В смисъл?

Миа въздъхна. Съжали, задето не бе изчакала телефонът да спре да звъни. Задето не го беше изключила.

— Фюглесанг с каската. Един бог знае колко други са се обаждали. Не ме питай защо, но изникне ли подобен случай, изведнъж хората решават да изповядат греховете си, нали знаеш? И кой е този път? Свещеник на смъртно легло? Как ли пък не!

— Знаеше подробности — продължи Къри, но Миа отново потъна в себе си.

Не. Стига толкова. Не може повече.

— Взели са пари — не се предаваше колегата ѝ. — Когато са се върнали. Като компенсация. Хелене Ериксен основала разсадника, а брат ѝ отворил хранителен магазин, когато се оправил.

Миа слушаше с половин ухо. Враните не се виждаха. В гробището бе съвсем тихо.

— Говори с Мунк — въздъхна тя.

— Той е в ужасно настроение. Да не сте се скарали?

— Виж, Къри… — поде Миа, но нямаше сили.

— Звучи много убедително. — Къри не се предаваше. — Тя ми се обади и не спря да говори в продължение на десет минути. Господи, само фактът, че ми се обади…

Нещо прещрака в главата ѝ, докато брътвежът на Къри в слушалката не секваше.

— Какво каза? — внезапно се сепна Миа.

— Трябва да проверим…

— Не, не това. Хелене Ериксен. Има брат.

— Да. Държи хранителен магазин, но аз…

Джим Фюглесанг.

— Защо да ми се обажда точно сега? Не искаше да говори с мен, а после…

Бялата камионетка на моравата.

— При всички положение си струва да се провери. Да говорим с този свещеник. Нямаме много какво да…

Погледът над брадата.

Там, в пустошта.

Бе дошъл да достави хранителни провизии.

Пред малката къща, от която я побиваха тръпки.

— Намери Мунк — изкомандва тя и се затича по чакъла.

Логото отстрани на камионетката.

ICA Хюрюм.

— Какво? — не разбра Къри.

— Вземи Холгер, кажи му да ни чака.

— Мислиш, че има нещо?

Миа напипа ключовете от колата в джоба си.

— Къде работи тя?

— В „Света Хелена“, частна болница в…

— Изпрати ми адреса!

Седна зад волана.

— Защо? Идваш ли?

— Тръгвам. Вземи Мунк. Веднага!

Миа затвори, запали колата и чу как гумите изсвистяха по асфалта, когато натисна до дупка газта, а красивото гробище се изгуби в огледалото за обратно виждане.

63.