Исабела седеше със свит стомах в малката си стая. Още беше рано, но не оставаше много време. Скоро щеше да се случи. Беше се нагласила. Вместо скъсаните панталони облече рокля, гримира се — прекара няколко часа пред огледалото. Не че имаше някакво значение как изглежда, но все пак реши да отдели време на външния си вид. Среса си косата. Завъртя се усмихната.

Искаш ли да се срещнем? Тайно.

Само ние двамата.

В четири зад бараката.

Ти ли си моята избраница?

Петнайсетгодишното момиче не можеше да повярва, че е истина. Всичко бе като на сън. Всичките тези години. В Хамерфест с мама. При чуждите семейства, където не беше у дома си. Гласчето в главата ѝ нашепваше:

Един ден.

Един прекрасен ден, Исабела.

Всичко ще се нареди.

Но изобщо нямаше такива изгледи. Често се ядосваше на гласчето. Лъжеше я, заблуждаваше я, говореше ѝ по този начин само за да се почувства по-добре. Почти бе загубила надежда — онзи път в отделението по хранителни разстройства в „Юлевол“, когато намери нож в кухнята и си поряза слепоочието. Обявиха я за луда, но тя не беше — искаше само да го прогони, да го накаже. Тъпото гласче, което толкова много ѝ обещаваше, а само я мамеше и подвеждаше. Но ето че се оказа истина. Помоли го да ѝ прости — гласчето, няколко дни, след като дойде тук. В Хюрюмланския разсадник. Защото беше право. Съвсем в началото не, но постепенно се получи. Спокойствието и сигурността. Нейна самостоятелна стая. Хелене, благодарение на която се чувстваше страхотно — сякаш не е безполезна. „Извинявай“ — често шепнеше тя вечер в леглото.

Извинявай, беше право.

И гласчето ѝ прости.

Чудесно, но ще стане още по-добре.

Сега проумя какво е искало да каже. Изправи се и отново застана пред огледалото. Усмихна се, приглади с ръце бялата рокля.

В четири зад бараката.

Усети гъделичкане в бузите. Седна на леглото, но бързо стана. Два часа. Боже милостиви, как е възможно стрелките да се движат толкова бавно?! Непоносимо бавно. Неспокойно заснова напред-назад из стаята, не знаеше къде да се дене.

Успокой се, каза гласчето. Само още два часа.

Исабела Юнг кимна в отговор и седна кротко на леглото. Съжаляваше, че не го е слушала винаги досега, а е трябвало.

Нещата ще се наредят.

Всичко ще се оправи.

Затвори очи и се опита да си представи какво ще бъде.

Зад бараката.

Само след няколко часа.

Петнайсетгодишното момиче отпусна глава на възглавницата и подви крака под себе си, много внимателно, за да не измачка бялата рокля.

64.

Мунк пое дълбоко цигарения дим. С мъка събираше мислите си. Главоболието. Пироните в слепоочията му. Цял ден се тъпчеше с хапчета, но не минаваше. Само това му липсваше след вчерашния ден — театърът, разигран от Миа в залата за разпити, Анете Голи, която му досаждаше с всички нарушени правила, и изобщо задържането на Скункс само заради интуицията на Миа. Видя го в погледа на Анете — обвинението.

Не е достатъчно добър началник.

Сложи си качулката и запали поредната цигара от предишната. Пак се започваше. Болката в слепоочията — наложи се да затвори очи и да диша дълбоко, докато чакаше да премине. Какво се случваше, по дяволите? Физическото му състояние не беше най-доброто на света — ясно му беше — но никога не се е чувствал толкова зле. Всъщност чувствал се е, но оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Когато загуби баща си. Камион в насрещното, пиян шофьор. Дните преди катастрофата. Точно такива пирони в слепоочията, сякаш физически знак, че скоро ще го сполети нещо ужасно. Естествено, не вярваше в подобни предзнаменования. Това бе светът на Миа. Не неговият. Цял живот е бил реалист. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Има природни закони. Светът е такъв, какъвто ни се представя, отвъд него няма нищо.

Мунк изчака облекчението със затворени очи и отново дръпна от цигарата. В този момент Миа излезе от голямата врата на разкошното здание. Частна болница за богаташи, очевидно според някои от тях имаше живот след този и си измисляха какви ли не истории, само и само да се срещнат на спокойствие с въображаемия си Създател.

— Добре ли си? — попита Миа и се сгуши в якето си.

— Какво? А, да — отвърна Мунк.

Тя грееше, не я свърташе на едно място.

— Е?

— Какво „е“? — измърмори Мунк.

— Истината ли казва?

— А според теб? — изгледа я той.

Не беше нужно да пита. Очевидно тя, за разлика от него, бе убедена в достоверността на току-що чутия разказ.

Миа скри ушите си под шапката и го погледна угрижено.

— Всичко наред ли е?

— Какво? Да, разбира се.

Възпълният следовател хвърли фаса на земята. Пронизващата болка в слепоочията му се бе поуспокоила. Извади още една цигара, запали я и се откъсна от кътчето в ума си, където бе потънал. Камионът в насрещното. Погледът на Анете Голи в коридора снощи.

— Какво чакаме?

— Значи му вярваш?

— А защо да не му вярваме?