Ще бъде облекчение в много отношения. Честността. Няма да се налага да продължава с тази игра. Хвърли поглед към огледалото — сладкото момиченце се смееше на нещо на екрана пред нея — отново усети пробождане, но го остави да затихне.

Марион ще го приеме добре.

Беше напълно убедена.

— При баба ли отивам? — попита детето, когато видя, че са спрели пред бялата къща в квартал „Рьоа“.

— Да — кимна Мириам, слезе от автомобила и махна на майка си, която вече ги чакаше на стълбите.

— Ура! — възторгна се Марион и нетърпеливо си разкопча предпазния колан.

— Добре ли мина? — попита Мариане Мунк и пое ученическата раничка и чантата, приготвена от Мириам.

— Да, малко закъснявахме, но стигнахме точно за полета.

— Може ли да гледам телевизия, бабо?

Марион не изчака отговора, а направо се втурна в къщата.

— Значи, до сряда? — попита майката на Мириам и я погледна.

— Да, ако не те затруднява.

— Не, разбира се. Хубаво е, че помагаш на Юлие.

Съвестта на Мириам отново се обади, но този път лъжата беше оправдана — все пак не можеше да каже на майка си какво всъщност се кани да направи.

Щеше да вземе участие в незаконна акция.

Майка ѝ несъмнено щеше да я подкрепи, но от групата бяха изключително строги в това отношение.

Никой да не казва нищо на когото и да било.

Забеляза, че мнозина погледнаха към нея, когато го казаха — особено този Гайр, поначало скептичен към нейното участие.

Малка, невинна лъжа. Беше ѝ простено.

— Иначе е добре, нали? Не съм я виждала от ужасно дълго време.

— Да, но знаеш каква е. Много е чувствителна. Любовна мъка — ще ѝ мине.

— Уф, да, не е лесно. Радвам се обаче, че има теб — майка ѝ я погали по бузата. — Поздрави я от мен и ѝ кажи някой път да ми дойде на гости.

— Непременно — обеща Мириам.

— Няма ли да кажеш „чао“ на мама?

Последното тя извика към коридора и Марион веднага дотича и набързо прегърна майка си.

— До сряда! — сбогува се с усмивка Мириам и се запъти към колата.

— Поздрави Юлие — махна Мариане и влезе в бялата къща.

61.

Миа Крюгер седеше с Мунк зад стъклото от другата страна на залата за разпити, обзета от отвратителното чувство, че напълно се е заблудила. Младият хакер с черно-бялата коса не помръдваше. Гледаше ги. Знаеше, че са там, макар и да не можеше да ги види. Седеше така — безучастно, в пълно мълчание, откакто го бяха довели преди повече от денонощие.

— Още ли няма резултат? — попита Анете Голи, току-що влязла в стаята при тях.

— Не — въздъхна Миа.

— Все същото ли твърди?

— Дума по дума, всеки път — отвърна Мунк и се почеса по брадата.

— И продължава да не иска адвокат?

— Не иска, не му бил необходим.

Миа отново впери поглед в младежа, който седеше все така неподвижно, вперил поглед в тях.

— Засега е прав — отбеляза Голи и седна.

— Нищо ли не научихте от компютрите му? — поинтересува се Мунк.

— Нищо. Преди малко говорих с един от техниците, не намират никакви файлове. Дори е впечатлен.

— Как така? — не разбра Миа.

— Няма нищо в паметта на компютрите — повтори русокосата прокурорка и разпери ръце.

— Трябва да е имало нещо — намеси се Мунк.

— Не — поклати глава Голи. — Съвсем празни са. Нищичко.

— В какъв смисъл?

— Няма нищо. Не става въпрос за нещо уличаващо, чисто и просто паметта е съвсем празна.

— Изумително — отбеляза Мунк.

— Позволих си да разпитам Габриел как е възможно. Надявам се да нямате нищо против. Впрочем не изглежда в особено добро настроение — случило ли се е нещо?

— Моя е вината — призна Миа. — Бях малко жестока към него. Извиних му се. Обзалагам се, че бързо ще му мине.

— Я виж ти! — възкликна Анете. — Само защото познава Скункс и не знае къде е, си го обвинила в съучастие? Това ли искаш да кажеш?

Миа усети сарказма ѝ, но не му обърна внимание, сега имаше прекалено много грижи.

— Ще се сдобря с Габриел. Както споменах, вече го помолих за извинение.

— Хубаво — въздъхна Анете. — Не е ли малко прекалено?

Миа забеляза, че русокосата прокурорка гледа Мунк.

— Кое? — подразни се Миа.

— Защо го държим тук?

Тя кимна към младия хакер от другата страна на стъклото, който не беше помръднал.

— Той ни донесе видеото — припомни Мунк.

— За да ни помогне.

— Възможно е, но…

— Какво каза Габриел? — прекъсна го Миа.

— За кое?

— За това, че няма нищо на конфискуваните от дома му компютри.

— Реагира като другия техник, с когото разговарях — отвърна Анете. — Беше впечатлен.

— Някой би ли ме просветлил? — въздъхна Мунк и се извърна към тях. — От друго поколение съм, знам. Съжалявам, че трябва да ми се обяснява като на идиот, но защо не е имало нищо на компютрите? И защо техниците са впечатлени?

Възпълният следовател ги гледаше, очевидно не беше разбрал нищо от разговора им.

— Впечатлени са, защото са нърдове — отговори Миа, без да откъсва очи от съседното помещение.

— И какво значи това?

— Възхищават му се. Явно е бил подготвен. В случай че един ден някой нахлуе в бункера му, както направихме ние, е имал система, която да изтрие всички налични данни.

— И защо това ги впечатлява?

Лицето на Мунк продължаваше да изразява недоумение.

— Защото не е лесно — намеси се Анете Голи. — Имаме само хипотези.