Читаем Петата планина полностью

В Акбар бе по-тихо, отколкото друг път. На централния площад хората шушукаха, сякаш се бояха, че вятърът ще отнесе думите им в асирийския стан. По-старите бяха уверени, че нищо няма да се случи. Младите бяха въодушевени от предстоящата битка, а търговците и занаятчиите крояха планове да отидат в Тир или Сидон, докато се успокои положението.

„За тях не е трудно да тръгнат — помисли си Илия. Търговците могат да пренасят стоките си навсякъде по света. Занаятчиите могат да работят и там, където се говори на непознат за тях език. — Аз обаче се нуждая от позволението на Господ.“

Стигнаха до кладенеца и напълниха два съда с вода. Обикновено тук винаги имаше много хора. Жените се събираха да перат, да боядисват тъкани, да обсъждат това, което ставаше в града. Никоя тайна не можеше да бъде запазена, щом стигнеше до кладенеца. Новостите в търговията, семейните изневери, споровете между съседи, личният живот на управниците — тук всички въпроси, независимо дали бяха важни или незначителни, се обсъждаха, критикуваха или приветстваха. И въпреки че през последните няколко месеца врагът ставаше все по-многочислен, принцеса Иезавел, която бе завладяла сърцето на царя Израилев, продължаваше да бъде предпочитана тема за разговор. Възхваляваха нейната храброст и бяха уверени, че ако нещо се случеше с града им, тя щеше да се върне в родината си и да отмъсти за тях.

Тази сутрин обаче там бяха само няколко жени, които казваха, че трябва да се отиде на полето и да се ожъне колкото може повече жито, защото асирийците в най-скоро време щели да затворят достъпа до града. Две от жените възнамеряваха да отидат до Петата планина, за да направят жертвоприношения на боговете, тъй като не искаха синовете им да загинат в битката.

— Жрецът каза, че имаме сили да се съпротивляваме няколко месеца — обърна се към Илия една от жените. — Боговете ще ни помогнат да защитим честта на Акбар, стига да проявим нужната смелост.

Момчето се изплаши.

— Нима врагът ще ни нападне? — попита то. Илия не отговори. Предната вечер ангелът му бе предложил да избира и сега всичко зависеше от този избор.

— Страх ме е — настоя момчето.

— Това означава, че обичаш живота. Има моменти, когато е нормално да се страхуваш.

Илия и момчето се върнаха вкъщи преди обяд. Жената бе наредила около себе си малки съдове с най-различни бои.

— Имам работа — каза тя, като гледаше недописаните букви и изречения. — Поради сушата градът е много прашен. Четките бързо се изцапват, боята се смесва с праха и всичко става по-трудно.

Илия мълчеше. Не искаше да споделя с нея тревогите си. Седна в един ъгъл на стаята и потъна в мисли. Момчето излезе навън да играе с приятелите си.

„Той има нужда от тишина“, каза си жената и се опита да се съсредоточи върху работата си.

До обяд успя да довърши няколко думи — работа, която би могла да бъде свършена два пъти по-бързо. Почувства се виновна, че не прави нещата така, както очакваха от нея. Всъщност за пръв път в живота си имаше възможност да изхранва семейството си.

Отново се върна към работата си. Използваше папирус — материал, който някакъв търговец й бе донесъл наскоро от Египет. Бе й поръчал да напише няколко търговски съобщения, които трябваше да изпрати в Дамаск. Качеството на листа не беше много добро и боята непрекъснато образуваше петна. „Въпреки това е по-добре, отколкото да се пише върху глина.“

Съседните страни обикновено изпращаха съобщения върху глинени плочки или върху животински кожи. А Египет, макар и да беше западнал, а писмото му — остаряло, бе открил практичен и лесен начин да съхранява както търговски сведения, така и своята история. Египтяните режеха на тънки ленти някакво растение, което вирееше по бреговете на Нил. Лесно успяваха да ги слепят една с друга и така се получаваше жълтеникав лист. Налагаше се Акбар да внася папирус, защото растението, от което се получаваше, не можеше да вирее в долината. Макар и да беше скъп^ търговците го предпочитаха. Можеха да сложат изписаните листове в джоб — нещо, което би било невъзможно да сторят с глинените плочки и животинските кожи.

„Нещата стават все по-прости“, помисли си тя. Жалко, че трябваше да се иска позволение от управниците, за да се използва бибълското писмо върху папируса. Някакъв стар закон гласеше, че всеки написан текст трябва да бъде проверен от Съвета на Акбар.

Щом свърши, тя показа работата си на Илия, който през цялото време я бе наблюдавал, без да каже нито дума.

— Харесва ли ти? — попита тя.

Той сякаш излезе от някакво вцепенение.

— Да, хубаво е — отвърна машинално.

Може би разговаряше в този момент с Господ. Тя не искаше да го прекъсва. Излезе и отиде да извика жреца.

Когато се върна с него, Илия продължаваше да седи на същото място. Двамата мъже застанаха един срещу друг и измина доста време, без някой от тях да каже нещо.

Накрая жрецът пръв наруши мълчанието.