Читаем Петата планина полностью

Илия тичаше редом с конете, без да знае какво точно трябва да направи. Военната колона излезе от града и се отправи към долината.

„Помогни ми, Господи! — молеше се безгласно Илия. — И както си спрял слънцето, за да помогнеш на Иисус Навин в битката, спри времето и направи така, че да успея да убедя градоначалника колко погрешно е решението му.“

Когато спря да се моли, чу как комендантът извика:

— Стой!

„Може би това е поличба! — помисли си Илия. — Трябва да се възползвам от нея.“

Войниците се строиха в две редици и образуваха човешка стена. Подпряха здраво щитовете си на земята, а оръжията си насочиха напред.

— Ти мислиш, че това са воините на Акбар — обърна се градоначалникът към Илия.

— Виждам младежи, които с радост отиват на смърт — отговори той.

— Знай, че това е само един отряд. Повечето от нашите воини са в града, скрити зад крепостните стени. Поставихме казани, пълни с врящо олио, с което ще бъде залят всеки, който се опита да изкачи стените. Складирали сме хранителни продукти в няколко къщи, за да не могат горящите стрели да ги подпалят. Според изчисленията на коменданта можем да устоим на двумесечна обсада. Докато асирийците се готвеха за война, ние правехме същото.

— А на мен нищо не ми бе казано — рече Илия.

— Не забравяй, че дори и да помагаш на народа на Акбар, ти все пак си чужденец и някои от военните биха могли да те вземат за шпионин.

— Но ти искаше мир!

— Мирът ще е възможен дори и след като битката започне. Само че тогава ще преговаряме с тях като с равни.

Градоначалникът добави, че към Тир и Сидон вече са тръгнали пратеници, които да известят за тежката ситуация. Не му бе лесно да се реши да поиска помощ — можеха да помислят, че е неспособен да овладее положението. Накрая обаче бе стигнал до извода, че няма друг изход.

Комендантът бе съставил ловък план. Щом започнеше битката, той щеше да се върне в града, за да организира съпротивата. Отрядът, който сега се намираше насред долината, трябваше да убие колкото може повече врагове, след което да се изтегли в посока към планината. Никой не познаваше долината по-добре от финикийските воини и те можеха да нападат асирийците от засада, за да разхлабват обръча на обсадата.

Не след дълго щяха да дойдат подкрепления и асирийската войска щеше да бъде изтребена до крак.

— Можем да устоим шейсет дни, но няма да се наложи — каза градоначалникът на Илия.

— Много хора ще загинат.

— Всички сме пред прага на смъртта. Никой обаче не се страхува, дори и аз.

Градоначалникът се учудваше на собствената си смелост. Никога по-рано не бе участвал в сражение. Когато бе разбрал, че битката наближава, бе започнал да крои планове за бягство от града. Същия този ден сутринта бе обсъдил с по-верните си хора най-добрия начин да се измъкне. Не можеше да отиде в Тир, нито пък в Сидон, защото щяха да се отнесат с него като с предател. Ала Иезавел сигурно щеше да го приеме, тъй като се нуждаеше от доверени хора.

Но след като бе излязъл на бойното поле, бе видял в очите на войниците огромна радост. Сякаш те цял живот се бяха подготвяли с някаква цел и най-сетне важният момент бе настъпил.

— Страхуваме се само докато дойде неизбежното — каза той на Илия. — След това не бива да позволяваме на страха да изсмуква силите ни.

Илия бе объркан. Изпитваше същото чувство, макар и да се срамуваше да го признае. Спомни си за възторга на момчето при вида на войската.

— Иди си — каза му градоначалникът. — Ти си чужденец, нямаш оръжие, а и не е нужно да се биеш за нещо, в което не вярваш…

Илия не помръдна.

— Те всеки момент ще дойдат — настоя комендантът. — Ти беше изненадан, ала ние сме подготвени.

Но и след тези думи Илия не си тръгна.

Взряха се в хоризонта, но не видяха никакъв прах — асирийската войска изобщо не се придвижваше.

Войниците от първата редица здраво стискаха в ръце насочените напред копия. Стрелците бяха опънали тетивата на лъковете, готови да изпратят стрелите си веднага щом чуят заповедта на коменданта. Някои от воините размахваха мечове във въздуха, за да поддържат мускулите си напрегнати.

— Готови сме — повтори комендантът. — Те ще атакуват.

Илия усети еуфорията в гласа му. Явно нямаше търпение битката да започне. Искаше да се сражава и да покаже храбростта си. Сигурно виждаше във въображението си асирийските воини, ударите на сабите, виковете и суматохата. Представяше си как финикийските жреци ще го сочат като пример за способен и смел пълководец.

Градоначалникът прекъсна мислите му.

— Те изобщо не се движат.

Илия си спомни, че бе помолил Господ да спре слънцето на небето, както бе сторил за Иисус Навин. Опита се да говори със своя ангел, но не чу гласа му.

Постепенно копиеносците свалиха оръжията си, стрелците отпуснаха лъковете си, а останалите воини прибраха мечовете си. Към обяд слънцето напече така силно, че някои от войниците припаднаха от жегата. Въпреки това отрядът стоя в бойна готовност до вечерта.

Когато слънцето се скри, воините се прибраха в Акбар. Изглеждаха разочаровани, че денят е минал, а те все още са живи.