Паулу Коелю

Петата планина

ПРОЛОГ

В началото на 870 г. преди Христа се навършваха почти три века, откакто една страна, известна като Финикия, която израилтяните пък наричаха Ливан, живееше в мир. Жителите на тази страна можеха да се гордеят с делата си. Тъй като не представляваха политическа сила, виждаха се принудени да проявят завидна дипломатичност — единственият начин, който можеше да гарантира оцеляването им в свят, непрекъснато опустошаван от войни. Договорът, подписан с царя на Израил Соломон през 1000 г. преди Христа, позволи усъвършенстването на търговския им флот и разрастването на търговията. Оттогава Финикия започна да процъфтява.

Нейните мореплаватели достигнаха до такива отдалечени места, като Испания и Атлантическия океан. Според някои хипотези те са оставили надписи дори в североизточната и южната част на Бразилия. Финикийците превозваха стъкло, кедрово дърво, оръжия, желязо и слонова кост. Жителите на големите градове, измежду които Сидон, Тир и Бибъл, познаваха цифрите, правеха астрономически изчисления, произвеждаха вино и вече двеста години използваха за писане система от букви, която гърците наричаха алфабетос.

В началото на 870 г. преди Христа в далечна Ниневия се събра военен съвет. Група асирийски военачалници решиха да изпратят войски, които да завладеят народите, живеещи по крайбрежието на Средиземно море. Финикия трябваше да бъде първата от тези държави.

В началото на 870 г. преди Христа двама мъже, скрити в една конюшня в Галаад, Израил, очакваха да бъдат убити в близките няколко часа.

ПЪРВА ЧАСТ

— Служих на един Бог, който сега ме изоставя в ръцете на враговете ми — каза Илия.

— Господ е Господ — отвърна левитът. — Той не е казал на Мойсей дали е добър или лош, казал му е само: Аз съм. С една дума, Той е всичко, което съществува под слънцето — както гръмотевицата, която разрушава къщата, така и ръката на човека, който я построява отново.

Разговорът беше единственият начин да прогонят страха. Всеки момент войниците щяха да отворят вратата на конюшнята, където се намираха двамата, щяха да ги открият и да им предложат единствения възможен избор — да признаят Ваал, финикийския бог, или да бъдат убити. Претърсваха всяка къща, като принуждаваха пророците да променят вярата си; в противен случай ги убиваха.

Левитът може би щеше да приеме чуждата вяра и да се спаси от смъртта. Илия обаче нямаше избор: всичко, което се случваше сега, бе по негова вина, и Иезавел искаше главата му на всяка цена.

— Ангелът Господен ме накара да отида при цар Ахав и да го предупредя, че докато Израил служи на Ваал, няма да капне капка дъжд — каза Илия, сякаш се извиняваше, че е послушал ангела. — Ала Бог не бърза и когато започнат да се усещат последствията от сушата, принцеса Иезавел вече, ще е унищожила всички, останали верни на Господ.

Левитът нищо не отвърна. Размишляваше дали да приеме да служи на Ваал, или да умре в името на Господа.

— Какъв е Бог всъщност? — продължи Илия. — Нима Той държи сабята на войника, убиващ всички, които не искат да предадат вярата на нашите старейшини? Нима той възкачи на трона на държавата ни една чуждестранна принцеса, заради която нашето поколение бе сполетяно от всички тези нещастия? Нима Бог убива верните Нему, невинните, онези, които спазват закона на Мойсей?

Левитът взе решение — предпочиташе да умре. И започна да се смее, защото мисълта за смъртта вече не го плашеше. Обърна се към младия пророк до себе си и се Опита да го успокои.

— Попитай самия Бог, след като се съмняваш в решенията Му. Аз вече приех съдбата си.

— Но Бог не може да желае да бъдем безмилостно избивани! — настоя Илия.

— Бог може всичко. Ако се ограничаваше да върши само това, което наричаме Добро, нямаше да го наричаме Всемогъщ. Той щеше да властва само над част от Вселената и щеше да съществува някой по-могъщ от него, който да следи и да преценява постъпките Му. В такъв случай аз щях да служа на този, който е по-могъщ от Него.

— Щом Той може всичко, защо не спести страданията на тези, които го обичат? Защо не ни спаси, вместо да дава власт и слава на собствените си врагове?

— Не знам — отвърна левитът. — Но сигурно има някаква причина, която се надявам скоро да узная.

— Ти самият нямаш отговор на този въпрос.

— Нямам.

Замълчаха и двамата. Илия почувства, че го избива студена пот.

— Теб те е страх, но аз вече приех съдбата си — каза левитът. — Ще изляза и ще сложа край на тази агония. Всеки път, когато чувам вик навън, страдам, опитвайки се да си представя какъв ще бъде последният ми час. Докато стояхме затворени тук, поне сто пъти изживях смъртта, а бих могъл да умра само веднъж. Щом ще бъда обезглавен, то нека това да стане по най-бързия начин.

Левитът беше прав. Илия бе чул същите викове и не можеше повече да понася това страдание.

— Ще дойда с теб. Изморих се да се боря за още няколко часа живот.

Изправи се и отвори вратата на конюшнята, като позволи на слънцето да проникне вътре и да освети двамата укриващи се мъже.