Читаем Петата планина полностью

— Ти си пророк и разговаряш с ангелите. Аз само тълкувам древните закони, извършвам ритуали и се опитвам да попреча на моя народ да прави грешки. Затова знам, че тази битка няма да се води между хората, а между боговете и не трябва да се опитвам да я избегна.

— Възхищавам се на твоята вяра, ако и да се кланяш на богове, които не съществуват — отвърна Илия. — Ако сегашното положение предизвика небесна битка, както ти твърдиш, Господ ще ме използва като оръдие, за да разгроми Ваал и останалите богове от Петата планина. Така че ти щеше да сториш по-добре, ако беше заповядал да ме убият.

— Мислил съм върху това. Не е нужно аз да го правя. Когато му дойде времето, боговете ще го сторят вместо мен.

Илия не отговори. Жрецът се обърна и взе папируса, върху който жената бе написала текста.

— Добре е направено — каза той. И след като го прочете внимателно, свали пръстена си, потопи го в един от съдовете с боя и постави печата си в левия ъгъл. Ако откриеха у някого папирус без печат от жреца, този човек рискуваше да бъде осъден на смърт.

— Защо е нужно да правите това всеки път? — запита жената.

— Защото тези папируси пренасят идеи — отвърна жрецът. — А идеите имат власт.

— Но това са само търговски сделки.

— Биха могли да бъдат обаче планове на някоя битка. Или описание на нашите богатства. Или пък тайните ни молитви. В днешно време посредством буквите и папирусите е лесно да бъде откраднато вдъхновението на един народ. Глинените плочки и животинските кожи трудно се укриват, ала папирусът, съчетан с бибълското писмо, е в състояние да разруши културата на всяка една страна и да унищожи света.

В този миг някаква жена влезе при тях тичешком.

— Жрецо! Ела да видиш какво става!

Илия и вдовицата го последваха. От всеки ъгъл изникваха хора и се отправяха към едно и също място. Въздухът се изпълни с толкова прах, че стана почти невъзможно да се диша. Децата тичаха най-отпред, като се смееха и вдигаха врява.

Когато стигнаха до южната врата на града, там вече се бе събрала малка група хора. Жрецът си проправи път между тях и разбра коя е причината за цялото това безредие.

Един от стражите на Акбар бе коленичил, а ръцете му бяха заковани върху дървена дъска, която той носеше на раменете си. Дрехите му висяха на парцали, а лявото му око бе избодено с дървен шиш.

На гърдите му бяха написани с кинжал някакви асирийски думи. Жрецът разбираше египетски, ала асирийският език все още не бе достатъчно разпространен, за да бъде изучаван. Наложи се да прибягнат до помощта на един от присъстващите тук търговци.

— Написано е: „Обявяваме ви война“ — преведе той. Хората наоколо не казаха нито дума. Илия видя изписан на лицата им панически страх.

— Дай ми меча си — заповяда жрецът на един от войниците.

Войникът се подчини. Жрецът нареди да уведомят за станалото градоначалника и коменданта. След това с бързо движение заби острието на меча в сърцето на коленичилия часовой.

Мъжът простена и рухна на земята. Беше мъртъв, бе се освободил от болката и от срама, че се е оставил да го пленят.

— Утре ще извърша жертвоприношения пред Петата планина — каза жрецът на изплашения народ. — И боговете ще си спомнят за нас.

Преди да си тръгне, се обърна към Илия:

— Ще видиш със собствените си очи, че небесата ще продължат да ни помагат.

— Ще те попитам само едно — рече Илия. — Защо искаш да видиш как ще избият собствения ти народ?

— Защото трябва да бъде убита една идея. След като тази сутрин бе чул разговора му с жената, Илия бе разбрал коя е тази идея: азбуката.

— Твърде късно е. Тя вече се е разпространила по света, а асирийците не могат да завладеят цялата земя.

— Кой ти каза, че не могат? Оказва се в крайна сметка, че боговете от Петата планина са на страната на тяхната войска.

Вече часове наред Илия вървеше из долината, както бе сторил предишния следобед. Знаеше, че мирът ще трае поне още един ден и една нощ. Никоя война не започваше по тъмно, защото сражаващите се не можеха да различат врага. Знаеше, че през тази нощ Господ му даваше възможност да промени съдбата на града, който го бе подслонил.

— Ако Соломон беше на мое място, щеше да знае как да постъпи сега — сподели той със своя ангел. — Както и Давид, Мойсей, Исаак… Те са били достойни за доверието на Господа, а аз съм само един малодушен роб. Господ ме кара аз да направя избора, а би трябвало да го стори Той самият.

— В историята на нашите предци като че ли винаги се появяват подходящи хора там, където са необходими — отвърна ангелът. — Но ти не мисли, че е така. Господ изисква от хората само това, което е в границите на възможностите на всеки един.

— В такъв случай по отношение на мен Той се е лъгал.

— Всяка печал, която ни обзема, накрая винаги отминава. Така е и със славата, и с нещастията на този свят.

— Ще го имам предвид — рече Илия. — Но след като отминат, нещастията оставят след себе си неизлечими следи, а славата — ненужни спомени.

Ангелът не отговори.

— Защо през цялото това време, което прекарах в Акбар, не успях да си създам съюзници, с които да се боря за мир? Какъв смисъл има от един пророк, когато е сам?