Читаем Петата планина полностью

— Какъв смисъл има от слънцето, което върви по небето без другар? Какъв смисъл има от планината, която се издига насред долината? Какъв смисъл има от самотния кладенец? Те са тези, които показват верния път на кервана.

— Сърцето ми се задушава от скръб! — извика Илия, като коленичи и вдигна ръце към небето. — Да можех да умра тук и никога да не видя ръцете си, изцапани с кръвта на моя или на чуждия народ! Погледни назад! Какво виждаш?

— Знаеш, че съм сляп — рече ангелът. — Очите ми пазят светлината на Божията слава и не мога да видя нищо друго. Мога да възприема само това, което сърцето ти ми разказва. Мога да усетя само вибрациите на опасностите, които те дебнат. Не мога да видя това, което е зад теб…

— Тогава аз ще ти кажа. Зад мен е Акбар. В тоя час на деня следобедното слънце осветява очертанията на града и той е много красив. Свикнах с улиците и стените му, с народа му, толкова щедър и гостоприемен. Макар и жителите на града все още да живеят в плен на суеверията или пък само заради търговията си, сърцата им са чисти. Така както са чисти сърцата на всички народи по света. От тях научих много неща, които не знаех. В замяна трябваше да изслушвам оплакванията на неговите жители, но с Божието вдъхновение успявах да разрешавам споровете помежду им. Много пъти съм бил изложен на опасности, ала винаги някой ми е помагал. А сега трябва да избирам дали да спася този град, или да избавя народа си. Защо?

— Защото човек трябва да избира — отвърна ангелът. — Силата му се крие в това, че разполага с властта да взема решения.

— Трудно ми е да избера. Трябва да се примиря със смъртта на един народ, за да спася друг.

— Още по-трудно е да определиш собствения си път. А който не стори този избор, вече е мъртъв за Господ, ако и да продължава да диша и да върви по улиците на града. Освен това никой не умира. Вечността приема с отворени обятия всички души и всяка от тях продължава да изпълнява своята мисия. Нищо под слънцето не съществува напразно.

Илия отново вдигна ръце към небето.

— Моят народ изостави Господа заради хубостта на една жена. Финикия може да бъде унищожена, защото един жрец смята, че писмото е заплаха за боговете. Защо Този, който е сътворил света, предпочита да си служи с нещастието, за да пише книгата на съдбата?

Виковете на Илия отекнаха в долината и се върнаха обратно.

— Ти не знаеш какво говориш — отвърна ангелът. — Това не е нещастие, а неизбежност. Всяко нещо има някакво основание да съществува. Ти трябва само да умееш да различаваш преходното от окончателното.

— А кое е преходно? — попита Илия.

— Неизбежното.

— Кое е окончателно тогава?

— Уроците на неизбежното.

След като каза това, ангелът си отиде.

Същия ден, докато вечеряха, Илия каза на жената и на момчето:

— Пригответе си багажа. Може да се наложи да тръгнем всеки момент.

— От два дни не спиш — рече жената. — Днес следобед идва пратеник на градоначалника, който поръчал да отидеш в двореца. Казах, че си в долината и че ще спиш там.

— Добре си сторила — отвърна Илия. После се прибра в стаята си и заспа дълбоко.

На другата сутрин го събудиха звуци от музикални инструменти. Когато слезе долу да види какво става, момчето вече беше на вратата.

— Ела да видиш! — извика го то с блестящи от възбуда очи. — Войната!

Отряд войници, внушителни във военните си униформи и бойно снаряжение, маршируваха към южната врата на Акбар. Следваше ги група музиканти, които отмерваха с тъпаните си всяка крачка на отряда.

— Нали вчера те беше страх? — каза Илия на момчето.

— Не знаех, че имаме толкова войници. Нашите воини са най-силните на света!

Остави момчето и излезе на улицата. На всяка дена трябваше да намери градоначалника. Останалите жители на града също се бяха събудили от звуците на военните химни и бяха във възторг: за пръв път в живота си присъстваха на парада на отряд под строй във военни униформи, с копия и щитове, които отразяваха първите слънчеви лъчи. Комендантът бе постигнал завиден успех. Бе обучил войската, без никой да забележи, и Илия се боеше, че сега всички щяха да повярват във възможността асирийците да бъдат победени.

Проправи си път между войниците и излезе пред колоната, начело на която яздеха комендантът и градоначалникът.

— Нали се споразумяхме! — викаше Илия, като тичаше редом с градоначалника. — Аз мога да сторя чудо!

Градоначалникът не отговори. Гарнизонът излезе извън крепостната стена и тръгна през долината.

— Но ти знаеш, че войската ти е само една илюзия! — настояваше Илия. — Асирийците я превъзхождат петкратно, освен това имат опит във воденето на войни! Не позволявай Акбар да бъде унищожен!

— Какво искаш от мен? — попита градоначалникът, без да спира коня си. — Снощи пратих да те извикат, за да разговаряме, и ми казаха, че си извън града. Какво повече можех да сторя?

— Но да влезеш в открит бой с асирийците е самоубийство! Всички вие го знаете!

Комендантът слушаше разговора, без да се намесва. Предварително бе обсъдил стратегията си с градоначалника. Израилският пророк щеше да остане изненадан.