Читаем Картел полностью

В Токио беше от единайсет дни. Преговаряше. Беше кошмарно. Несравнимо по-страшно от преговорите, макар и особено мъчителни, които бе водил преди това в арабските, страни. Тук минаваха часове и цели дни, но накрая оставаше с впечатлението, че не е напреднал нито на йота (ако не и с това, че дори е отстъпил). Тук се изразяваха със завоалирани до неразбираемост думи, чрез безкрайно предпазливи, почти алегорични фрази. Ако някой от събеседниците му излезеше за няколко минути, за да отиде до тоалетната, да се обади по телефона или по някакъв друг повод, Макартър никога не бе сигурен, че на масата сяда отново същият човек.

Но той преговаряше по своя Общ план.

В интерес на истината, още от самото начало знаеше, че ще му бъде дяволски трудно. На границата на допустимото. Но не и чак толкова все пак!

Обаждаше се на Лети всеки ден, като изчакваше до единайсет вечерта, за да не я вдига от леглото по никое време, тъй като часовата разлика между Япония и островите Каикос беше десет часа. И всеки път чувстваше как в гърлото му отново засяда проклетата ватена топка, докато в същото време стомахът го свиваше така, че му се повдигаше.

Защото гласът на Лети оставаше все така спокоен и безучастен. Никакви въпроси, естествено. Не го попита нито какво прави в Япония, нито още колко време смята да стои там. Какво целеше Лети, ако изобщо целеше нещо? Да го принуди да й каже всичко? Не. Едва ли. Действително ли й олекна, когато тогава, в деня на заминаването ми, най-сетне млъкнах? Означава ли това, че би се примирила с положението? Не му се вярваше. Не и Лети.

Откъде си толкова сигурен всъщност?

— Междувременно Макартър се бе свързал с „Морският вълк“ и с „Грациела“. Накрая все пак реши да се обади и на Лодегър.

— Търсили сте ме, Бил.

— О, нищо съществено. Съжалявам, че обезпокоих жена ви. Във всеки случай нищо, което не би могло да почака до завръщането ви. Ситуацията се промени и вече няма нищо спешно.

„Ситуацията се промени и вече няма нищо спешно.“ Благодарение на сведенията, изпратени му от нюйоркската кантора, Макартър беше в течение на хода на операциите „Йелоухед“ и „Обауита“. Атаката и отбраната, ръководени от Лодегър и неговите хора, се развиваха чудесно и в двата случая.

Оставаше да разбере с каква тайнствена цел Гантри се бе поставил сам в такова окаяно положение. Ако се приемеше, разбира се, че не е допуснал грешката да подцени финансовата мощ на Лодегър. Което не беше изключено.

Всички допускаме грешки. Само лудите смятат, че са защитени от тях; понякога и политиците.

Макартър се намираше в апартамента си в хотел „Мияко“, в Широгендай. Избра го преди всичко защото обичаше големите хотели, където никой не ти обръща внимание, а след това и заради басейна. Вече си налагаше да плува по хиляда метра дневно — коремът му приемаше застрашителни размери. Включил бе един от видеоканалите на вътрешната телевизия и разсеяно следеше развоя на касапницата, подхваната от Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие 2“. В същото време играеше сам на „го“-то, купено пътьом в Хонконг, местейки ту черните, ту жълтите пулчета. Аз съм Макартър и срещу мен е Убиеца; или пак съм си аз, но този път срещу мен са „онези“, седнали в едно кресло (всеки на коленете на другия); или съм Лодегър и на четири крачки от мен се подхилва онзи ненормалник Гантри; или, да речем (момент, да видим…)… или пък съм направо самият Гантри, обкръжен и подложен на методично унищожение от гадното копеле Лодегър, който уби стария ми приятел Запъртъка Макнълти…

О! По дяволите!

Убийствен хлад скова Макартър.

О! Не!

Той помете с длан пуловете на „го“-то. Ръцете му трепереха. На екрана Мел Гибсън продължаваше да коли наред.

Това е единственото възможно обяснение, Мак. Единствената налудничава идея, която би ти хрумнала, ако беше Гантри и играеше като него.

О, Господи! Горко ни!

Лодегър внимателно прегледа написаното и тутакси го зачете повторно. Пред себе си имаше три машинописни страници, напечатани на най-малката разредка. Възможно най-сбито. Стигна до последния ред, отблъсна леко листовете, после креслото си и вдигна крака на бюрото, върху което Бърт Съсман с присъщата си безцеремонност вече беше проснал своите.

Пауза.

— Това ли е всичко, което ти роди главата, Бърт?