Читаем Картел полностью

Над островите Кук се спускаше нощ. След двайсетина минути щяха да стоварят Адам Роарк на Малкия Кук, откъдето — все така под егидата на старите лели (този път от китайски произход) — той щеше да поеме обратния път към дома си, разположен на американо-канадската граница, точно срещу Ванкувър.

— И къде ще отидете вие с вашата джонка?

Гантри отговори, че възнамеряват просто да се поразходят, от остров на остров — поне острови в Тихия океан колкото щеш, — и че нямат точно определен маршрут.

Роарк погледна папката, която държеше в ръце.

— А аз, на моите години, ще трябва да се съобразявам с инструкциите, дадени ми от една друсла, така ли?

— Вие сам казахте, че не сте съвсем наясно е механизма на ПОП — напомни му миролюбиво Гантри.

— И все пак това е работа на една друсла! — сопна се Роарк.

Зенаид му изигра номера със смъртоносната цица. Дръпвайки оскъдния (прекалено) сутиен на банския си, тя разголи едната си гърда и я насочи срещу Роарк като снаряд, лишавайки го на мига от дар слово.

Изпиха още по глътка ром в чест на посещението на бъдещия управител на „Йелоухед и Стар Корпорейшън“, след което Роарк заяви:

— Да повторим накратко за какво става въпрос. И ме прекъснете, ако някъде бъркам, Гантри. Атакували сте „Обауита“ чрез враждебна ПОП, която с всеки изминал ден намирисва все повече на провал. Така ли е?

— Точно така.

— Не знам колко пари сте хвърлили в битката, но сигурно не ви остават много. Прав ли съм?

— Напълно.

— На всичкото отгоре услугите на вашите частни ченгета и следователи ви струват майка си и баща си.

— Елегантна и точна метафора — отбеляза Гантри.

— И всичко това заради един рейд, в края на който напълно ще ви смачкат фасона.

— Именно.

— Много добре. Да видим сега моята „Йелоухед“. Разкъсахте се буквално на четири, за да накарате Лодегър да я атакува чрез друга враждебна ПОП.

— Вие и вашите дружки Макнълти успяхте да ме уговорите да се престоря, че напускам кораба, противопоставяйки се привидно на едно сливане, което желая от години.

— Но не сме ви молили да пикаете върху масата на управителния съвет.

— Имам си мое обяснение за случая. А и освен това открай време умирах от желание да го направя. Както и да е.

Тръгнах си и затръшнах вратата зад себе си, както поискахте. Оказва се обаче, че сега трябва да се върна от остров Елба. Настоявате да поема ръководството на компания, за която сами признавате, че в най-добрия случай — ако по някакво чудо не бъде погълната от Мравките, разбира се — ще излезе от сражението напълно обезкървена и съсипана до такава степен, че ще й трябват най-малко десет-петнайсет години, за да се съвземе.

— Точно така.

— И ми се налага да вляза в бой със закъснение и да следвам указанията на едно момиче, при това само за да стигна до моето Ватерло.

— Наполеон Роарк — подсмихна се Зенаид. — Гантри, твоят приятел е обсебен от мания за величие.

— Затваряй си устата, Ганьон! — разсмя се Гантри.

— Дали пък съвсем случайно — попита Роарк — на вашите бесни — побеснели Мравки няма да им хрумне идеята да хвърлят срещу мен кръвожадните си „сикариос“?

— Забележи, Зенаид — подхвърли Гантри е обичайния си безгрижен тон, — че за един финансист, следвал в Харвард, той все пак има вид на човек, който умее да чете и да пише. Не всички знаят думата „сикарио“. Сикариото е нещо като наемен убиец.

— Аз също го знаех, приятелче.

— Да не би да можеш да четеш, Ганьон?

— Престанете с вашите глупости, сополанковци проклети!… — изсумтя Роарк. — Ще се опитат ли да ме убият, или не?

— Шансовете са едно към едно — заяви Гантри.

Лодката, която трябваше да вземе Роарк, се приближаваше към джонката, плъзгайки се безшумно по идеално гладката морска повърхност. Не беше много горещо, въздухът бе съвършено неподвижен, множество гларуси и хиляди други тропически птици плавно се носеха в аметистовото небе и онова, което се забелязваше от остров Митиаро, от пясъчните плажове, палмите и кораловите рифове, навяваше мисли за сътворението на света.

— А вие двамата? — попита отново Адам Роарк. — Вие двамата и всички тези млади ненормалници на джонката?

— Преследват ни по малко, колкото да не е без хич, и не е изключено някой от близките дни да ни догонят.

Проблясващите изпод рошавите вежди сини очи на Роарк обгърнаха с изпитателен поглед първо Зенаид, после Гантри, след това отново Зенаид.

— Май сте влюбени, а?

— Не сме — поклати глава Зенаид.

— Ни най-малко — увери го Гантри.

— Така си и мислех — ухили се Роарк. — Аз също съм прочел една-две книжки. Гантри, чел ли си Киплинг?

— Само „Ким“ и „Книга за джунглата“.

— Прочети „Обикновени приказки от хълмовете“. Ако си още жив до края на седмицата, разбира се. Има един разказ със заглавие „Неговият шанс в живота“. Прочети само края.

Последните четири реда. Сбогом, сополанко. Мисля, че ще отида пак да препикая оная шибана маса.

Тръгна си. С високо вдигната глава. Не се обърна нито веднъж. Беше човек, който наистина вдъхваше доверие. Не се съмняваха нито в неговата почтеност, нито в решимостта му да се бори.

— Не трябваше да му показваш дясната си гърда.

— Лявата е още по-голяма.

— Въпреки това.