Читаем Картел полностью

От своя страна отбраната зависи на първо място от личността на този, който я ръководи. От неговата интелигентност, упоритост, работоспособност, от умението му да запазва самообладание дни, седмици и дори месеци наред, съхранявайки в същото време непокътната волята си да не отстъпва. Или пък да се оттегля, но стъпка по стъпка, заставяйки рейдъра да плаща скъпо и прескъпо за всеки спечелен сантиметър, сиреч за всяка акция.

За да се стигне евентуално дотам, че нападателят сам да не издържи на нервното напрежение и да грохне. Това обаче се случва много рядко. По правило рейдърът от висока класа притежава солидна нервна система и е способен да издържи и най-продължителните и жестоки сблъсъци. Често дори изпитва толкова по-голямо удоволствие, колкото по-яростно е сражението.

За да се стигне и до още нещо: средствата, предвидени от рейдъра за атаката, да достигнат и да надхвърлят цената на атакуваното дружество, дори ако то бъде закупено изцяло и подложено на „разфасовка“ при възможно най-благоприятни условия (за новия собственик). Това, разбира се, в ущърб на самото дружество, което оцелява и запазва независимостта си, като се саморазрушава. Така престава да бъде съблазнителна „мишена“ или защото се е лишило от всичко, или защото перипетиите на битката са съсипали онова, което е съставлявало неговата привлекателност.

Рейдърът, подобно на пирата (и той е точно такъв, макар че на теория спазва законите), се сражава единствено, ако има надежда да извлече някаква печалба. И се оттегля в момента, в който прецени, че играта вече не си заслужава труда.

Съществува възможност за постигане и на междинно решение, когато воюващите страни преценят, че с продължаването на военните действия едната рискува да се разори, поддържайки отбраната, а другата — печалбите й да не покрият дори разноските по предприетата офанзива. Двата лагера започват преговори. Те могат да станат дори съдружници, могат да се споразумеят. Но тъй като единствената цел на рейдъра е не поемането на ръководството на дадено дружество, а парите, отбраняващият откупува пълното оттегляне на рейдъра, като му заплаща акциите — цената, естествено, се договаря след свирепи пазарлъци, — които последният е успял да закупи до момента. Едничкото желание на отбраняващия се е да види колкото може по-скоро гърба на рейдъра. Рейдът се е провалил.

Някои рейдъри — но нито един рейдър няма да признае, че принадлежи към това малцинство — предприемат атака единствено за да се окажат в позиция, която да им позволи да изтъргуват изгодно отстъплението си. Става дума за „greenmail“ — зелената поща или, иначе казано, шантажът чрез „гущерчета“.

В случая с ПОП срещу „Йелоухед и Стар“ трудно би могло да се намери по-добър стратег на отбраната от Адам Роарк. Той притежаваше всички необходими качества. И несъмнено точно заради него (а и защото дъщерите на Запъртъка Макнълти бяха сред главните акционери) Гантри бе спрял избора си на „Йелоухед“ като „мишена“ за Мравките. Но в същото време едва ли би могъл да се намери и по-страшен противник в ролята на рейдъра. Едуард Несим Шаде, младият финансист от ливански произход, правеше все повече изявления за печата. Това било първата му голяма операция в Съединените щати, страна на свободата и на свободната инициатива; той щял да докаже своите способности, своята амбициозност и финансовата си мощ. Общо взето, бяха го сметнали за кретен.

Франсис Х. Солър, чието име също фигурираше в 13-г, беше замесен от друго тесто. Когато се заговори за Сам Хюстън43 и форт Аламо, родът му вече живееше в Тексас от три поколения. Беше слаб, мрачен и мълчалив човек, който, за разлика от партньора си избягваше журналистите. Бе едва ли не болезнено дискретен и малцина знаеха, че преди осем години — тоест, преди да бъде обсебен от демона на финансите — е бил собственик на голям хотел-казино в Сан Хуан де Пуерто Рико. Надарен с неоспорими качества, той е безпощадна ефикасност и забележителен усет за манипулиране на предоставените му банкови кредити бе обявил и реализирал успешно пет поредни ПОП. Благодарение именно на такива кредити, на изключително ловкото използуване на „боклучавите“ и на собствените си фондове, които се оценяваха на триста милиона долара, при една от тези операции той бе съумял да вдигне мизата на два милиарда и половина. Така че четирите милиарда и двеста милиона на „Йелоухед и Стар“ не можеха да го уплашат.

Неутралните наблюдатели го окачествяваха като безмилостен и неуморим нападател. Според някои притежаваше дори самоубийствения темперамент на камикадзе. А и цялото му минало свидетелстваше за това, че никога не се отказва. На два пъти дори бе пожертвал над седемстотин милиона с единствената цел да излезе победител. Солър не беше обикновен рейдър.