— Да не смяташ, че трябваше да му покажа среден пръст? Ревнуваш, Гантри.

— Да не започваме отново.

Двамата се бяха облегнали на фалшборда, изработен от черно, гладко и изключително приятно на допир дърво. Тони Биърдсли даде заповед да вдигнат платната и почти голите ибани се хванаха на работа с обичайната си ефикасна мудност. Отново потегляха на път. Един Бог знае накъде.

Скитосване и непрестанно бягство. Преди три дни един приятел, наблюдаващ района на Трий Кингс Айлъндс на излаза от Тасманско море, им бе съобщил по радиото за минаването на „Сивата сянка“. Яхтата претърпяла авария в близост до Страхън и вероятно излизала на док за ремонт. Предшестваха я други три яхти. Ловът продължаваше. Врагът можеше да се появи всеки момент. И това щеше да бъде краят.

— Не — разнесе се тихият глас на Гантри в тишината, настъпила след последните реплики, които си бяха разменили.

Навикът му да чете мислите й едва не накара Зенаид да избухне.

— За какво мисля този път според теб?

Явно се питала дали планът, който бил съставил с цел да се отърват веднъж завинаги от Мравките, имал поне минимален шанс за успех, преди да бъдат избити.

— Това ли беше въпросът ти?

— Нервираш ме.

Но Гантри също не знаеше отговора. Самият той признаваше, че планът му е доста заплетен. Най-щурият, който някога бе съставял. При все че имаше солиден опит в това отношение. Но нищо друго не му бе дошло наум. Този план изложи пред Адам Роарк. Някъде в света трябваше да има един или няколко души, създали и усъвършенствали организацията на Мравките-войници. Нещо като Мравка Дзержински или Берия. Безчувствена. С неизчерпаемо търпение. Разполагаща с фантастични средства (само наемането на яхтите струваше цяло състояние).

Човекът, командуващ онези, които Роарк от любов към алитерацията бе кръстил „кръвожадните сикариос“.

Главният убиец, Ел Сикарио.

Който може би дори не водеше лично глутницата яхти, преследващи ги по петите. Гантри много бе мислил по въпроса. Главнокомандуващият морските Мравки очевидно не беше Ел Сикарио. Най-вероятно ставаше дума за подофицер. Във всеки случай за някой, който не блестеше с много ум. И това доказваше провалът на всичките му досегашни опити да се справи с тях. Стигайки до този извод, Гантри се опита да си представи какво би направил той, ако не беше Гантри, а някой, който разполага с милиони и милиони долари и си е поставил за цел да убие Гантри и хубавата Зенаид. Несъмнено би измислил нещо по-добро от тези упорити, но нелепи опити.

— Които въпреки това могат и да се увенчаят с успех. Но колко напразно пропиляно време!

Освен това тактиката, възприета от командира на морските Мравки, не беше достойна за човека, създал организацията на Мравките-войници.

Не, нямаше никакво съмнение, че става дума за двама души. Този, под чиито заповеди се намираха морските Мравки, и друг, който стоеше над него. Върховният главнокомандуващ.

— И той не се интересува от нас?

Гантри й се усмихна. И Зенаид разбра.

— Ясно — кимна тя. — Смяташ, че Макартър го възпира.

— Мммм…

— Ако Макартър е гениалният юрист, естествено. Ти строиш хипотезите си върху предположения, а те от своя страна се основават на догадки.

Джонката напредваше изтежко и бавно. Вятърът беше толкова слаб, че платната едва помръдваха, но Тони пестеше горивото.

— И какво би направил ти, Гантри, ако беше на мястото на фамозния Ел Сикарио и ако приемем, че Макартър те възпира и ти пречи лично да се заемеш с нас?

— Искаш да кажеш, ако Макартър престане да ме възпира или сметна, че ми е писнало да ме възпират, или пък, да речем, реша, че Макартър няма право да ме възпира и че би било много по-добре да свърша онова, за което шефовете ми в Колумбия ми плащат и са ме избрали?

— Въпросът ми наистина ли беше чак толкова сложен?

— Да. Бих предпочел да не говорим за това, Зенаид.

— Когато ме наречеш Зенаид, направо ми побелява косата. Как би постъпил, по дяволите? Какво би направил, за да ни спипаш, нас двамата?

Той й каза.

И тя бе ужасена.

Пета част

1

Макартър беше в Токио, а Макартър не обичаше Токио.

Нито Япония. Още по-малко японците. Япония беше възхитителна страна, чиито жители проявяваха изумително чувство за естетика, дори и при направата на метли. Кухнята им бе безспорно фантастична. И все пак. Смешно е, че не мога да приема японците. Питам се защо? Не понасям японците, които са изключително чисти, докато в същото време чудесно се разбирам с китайците, които нерядко са доста мърляви. Необяснимо, наистина. Донякъде може би се дължеше и на факта, че не знаеше нито дума японски. А може би трябваше да поживее тук поне няколко години. Само по себе си всяко обобщение е абсурдно. Макартър се укоряваше, че му се поддава, и смяташе това за недостойно за високата си интелигентност.