Читаем Картел полностью

Единствен, освен Гантри и Зенаид, които също нямаха точно определено работно време. Отначало Гантри и Зенаид като че ли си бяха обявили състезание кой ще остане по-дълго на работния си пост. Победи Гантри. По точки, не с нокаут. Гантри бе способен да издържи трийсет и четири часа без почивка. Издигането на Зенаид до поста заместник-командир на операцията „Йелоухед“ бе станало неусетно. Доказала бе, че мисли по-бързо от останалите (с изключение на Гантри) и същевременно „по-широко“, опирайки се на практическия си опит във финансите и в банковото дело, с какъвто никой от младия екип на „Лакомник“ не можеше да се похвали. За да опише промяната, станала с нея през последните четири-пет седмици, Зенаид прибягваше до спортна метафора. Дълго време се смяташе, че да се пробягат хиляда метра за по-малко от четири минути, не е по човешките възможности. Докато не се появи Банистър и не го направи, след което примера му бяха последвали мнозина други. Зенаид би собствения си рекорд, фигуративно казано, тя се чувстваше едва ли не способна да пробяга хилядарката за три минути и петдесет секунди. Почти толкова бързо, колкото и Гантри.

Почти.

Това ципоного е направо невероятно!

— До скоро виждане, Тони.

— Лека нощ, Зенаид.

Тя слезе долу. Беше пред вратата на каютата на Гантри, сега вече и нейна, когато…

— Търсят те, Зенаид. От номера, с който искаше да те свържа — уведоми я Лоли, секретарката.

— Дядо?

— Радвам се да те чуя — разнесе се гласът на дядо Ганьон.

— Аз също? Къде си?

Дядо бе напуснал Мисиками, дома си, езерото си, любимата си гора. Намираше се у Людовик — с една дума, у Робитайови, в Квебек, в бетонен апартамент, където не се усещаше мирис на дърво, където вероятно се отегчаваше до смърт, където несъмнено се задушаваше. Бе заминал както по настояване на Гантри, който искаше да го предпази от Мравките, така и под натиска на Гили-Гили, който бяха започнали да опразват долината. Отсега нататък тя им принадлежеше. Но дядо не се оплакваше; не беше в характера му. Увери я, че е добре.

— А ти как си, малката?

— Много добре. Размотавам се по моретата, спокойно ми е. Изобщо не ми липсваш, за разлика от твоите палачинки.

— Малко диета няма да ти се отрази зле — изсумтя дядо. — Че то инак задникът ти щеше да стане троен покрай толкова палачинки.

Зенаид плачеше със затворени очи, защото беше капнала от умора, защото най-сетне бе успяла да се свърже с дядо (който навярно се топеше в черни мисли!), защото самата тя бе на ръба на отчаянието, защото обожаваше дядо и защото, както вървяха нещата, той щеше да умре далеч от дома си, а тя бе готова да й отрежат и двете ръце, само и само да му спести това!

— Задникът ми е точно толкова закръглен, колкото трябва, не се безпокой. Между другото, имам си ново гадже, което е повече от свястно за един проклет англичанин. С него синята лампичка светва без грешка, всеки път.

— Не би ми било особено неприятно, ако стана прадядо.

— Имаш шансове.

— Чудесно. Време е да спираме, малката. Разговорът на такива разстояния сигурно струва милиони.

Тя се поколеба, но накрая се реши. Толкова по-зле, ако Мравките подслушваха линията!

— Дядо, ще смачкаме фасона на Гили-Гили; вече е въпрос на месеци.

— Много добре. Ужасно съм доволен, че си побъбрихме. Дочуване, малката.

Връзката прекъсна. Неспособна да задържи очите си отворени, Зенаид пипнешком се опита да постави слушалката на мястото й. Нечия голяма ръка обгърна нейната и й помогна да се справи със задачата.

— Ти наистина си бил негодник, Гантри, щом така ме шпионираш — промърмори тя.

— Просто исках да взема един душ.

— На всичко отгоре си и лъжец.

— Така е — съгласи се Гантри.

Колкото и да й се спеше, Зенаид се досети защо Гантри бе дошъл в каютата точно в този момент. Знаеше, че тя ще говори с дядо си и че това ще я разстрои и искаше да бъде до нея, за да я утеши.

— Не се нуждая от утеха, Гантри.

— Всеизвестна истина е, че никой никога не се нуждае от утеха. Не го излъга чак толкова много. Ще смачкаме фасона на вашите Гили-Гили. Може би няма да е в близките няколко дни, може би ще ни отнеме малко повече време, но в крайна сметка ще го направим.

— И искаш да се обзаложим?

— Именно.

Момент, Ганьон, сепна се ненадейно тя в просъница. Гантри не знае френски, а ти, естествено, разговаряше с дядо на френски. Как е разбрал думите ти по адрес на Гили-Гили?…

— Разбирам много добре френски — каза Гантри, четейки отново мислите й, както нерядко се случваше. — Разбирам една дума на всеки седемнайсет и половина и успявам да схвана за какво става въпрос, колкото и проклет англичанин да съм.