Читаем Картел полностью

Спокойно, Карлос. Засега остави гнева настрана. Обмисли спокойно нещата. Първо: нямаш никакво основание да смяташ, че Гантри те е идентифицирал, абсолютно никакво. Между теб и „Обауита“ не съществува никаква официална връзка. Дори КЦКБ и ФБР, взети заедно, биха били неспособни да открият такава и след сто години разследване. Откъде, по дяволите, ти хрумна идеята, че атаката на Гантри е насочена лично срещу теб? Аферата в Сан Диего? Единственият, който знаеше за нея, беше Нат Лиденски и той е мъртъв. Второ: дори и да приемем, че по някакво чудо Гантри все пак е успял да те засече зад всичките ти защитни екрани (но ти току-що се убеди, че това е невъзможно), той никога не би се добрал до доказателство. Даже Съсман или Сасия, които знаят толкова много, не биха могли да докажат абсолютно нищо. Трето: ако приемем и това, че Гантри стои едновременно зад удара с „Йелоухед“ и зад този с „Обауита“… Какво пък, нека си стои. Няма никакви шансове да те бие. Никакви! Колкото пъти и да го премисляш и от която и страна да разглеждаш проблема, фактът си е факт…

Сигурен ли си, че не се поддаваш на така наречената си импулсивност, заради която Макартър те укоряваше навремето?

Напълно!

Хубаво си помисли.

Даде си още един час и за да се разведри, най-подробно се запозна и одобри по същество инвестиционните проекти, представени му от Рей Перети, Леман Строд, Боб Сасия и Арни Толивър. Формално и по-скоро отегчително занимание, което обаче, не изискваше повече внимание, отколкото един най-елементарен пасианс. Така че през цялото време част от съзнанието му продължаваше да бъде съсредоточено върху проблема с Гантри.

Гантри, който допусна грешката да подцени огневата мощ на противника си. Не че беше глупак, чисто и просто не можеше да допусне, че атакува такава монументална Организация. Тази мисъл поуспокои Лодегър. Дори Службата за борба с наркотрафика, дори ФБР, дори самото ЦРУ и Министерството на икономиката нямаха представа за размерите на организацията, за мащабите на производството и продажбата на кокаин, а още по-малко за колосалните суми, които се разиграваха.

— Госпожо Макартър? Може би си спомняте за мен. Казвам се Бил Лодегър и преди две години вечеряхме заедно в „На баския бряг“. Спомняте ли си? Искрено съм поласкан.

Опитвам се да се свържа с Мак…

Негодникът Макартър беше заминал, ако се вярваше на думите на жена му. Нямаше го обаче на нито една от двете яхти-кантори. Нито „там“. Нито в Ню Йорк, нито в Мексико.

Къде бе изчезнал? За миг му Мина през ум мисълта да потърси съдействието на службите на Милан.

Чудесно! И така „онези там“ ще научат, че при първата трудност хукваш да искаш помощ от татко Макартър!

Защото не трябваше да забравя и „онези там.“ Досега никога нито една от компаниите, контролирани изцяло или частично от Мравките, не беше нападана. И той да се откаже от битката? „Те“ не биха му го простили.

— Боб? Елате в кабинета ми.

Повика също Сасия и Строд.

Започвам.

— Леман, искам още по-подробно досие върху „Йелоухед и Стар“. Възложете съставянето му на осем души от вашия екип. Никакъв лимит. Боб, отсега нататък основната ви грижа е „Обауита“. Подсилете Крюгер с екипа Спаг-Десанти и с фирмата на Даунс.

— Мога пак да се опитам да привлека Джак фейн.

— Тук също разполагате с неограничени средства.

Бърт Съсман си подсвиркваше „Хелоу, Доли“. Дори не помръдна, когато другите двама се насочиха към вратата.

Нещо повече, изпъна крака и внимателно ги вдигна на бюрото на Лодегър.

— Нарочно ли ме дразниш, Бърт?

— Просто е по-силно от мен. Кой ще се заеме с ПОП срещу „Йелоухед“?

— Аз — отсече Лодегър.

— Означава ли това, че мога да изляза в отпуск?

Лодегър се усмихна.