— Искаш ли още кафе, Джими? Изчакай поне момичетата да станат, преди пак да се затвориш в кабинета си.
Макартър не можа да произнесе нито една от фразите, които си беше наумил. По-късно натрапчиво щеше да го измъчва въпросът как биха се развили нещата, ако се бе престрашил да направи пълни признания.
Впрочем това не би променило нищо в ужасяващия механизъм. Абсолютно нищо. Прекалено много беше закъснял. Най-малко с десет години.
Продължаваше напрегнато да наблюдава жена си. Изминали бяха едва няколко секунди, през които безславно изрецитира безполезния си вътрешен монолог. Ръката на Лети, която стискаше флумастера, леко трепереше. Недвусмислен признак, че бе очаквала той да проговори. Макартър си даде сметка и за едва доловимото облекчение, което тя изпита, когато разбра, че няма да го направи.
— Повече никакво кафе, Лети — заяви той. — От сутринта изпих литри. Ще отида да поработя малко. Ще прескоча за четвърт час, когато момичетата дойдат да се изкъпят.
— До скоро виждане, тогава — каза Лети, без да вдигне глава от кръстословицата си.
Той стана, приближи се до нея, целуна я по тила и се отправи към разположените на около двеста метра оттам сгради, където се намираше кабинетът му. С цената на огромно усилие успя да си наложи да насочи съзнанието си към работата и единствено към нея.
И така, на следващия ден щеше за пореден път да напусне острова и да замине първо за Лондон, а оттам за Париж, Женева и Цюрих, което беше само началото на голяма обиколка, подготвена отдавна и възможно най-старателно.
Макартър започваше изпълнението на своя Общ план.
Лодегър изучаваше проектите за инвестирането на един милиард осемстотин и шейсет милиона долара, както и на милиард четиристотин й двайсет пет милиона долара вече изпрани пари. Чудесно изпипана работа, и в двата случая.
Бърт Съсман и Арни Толивър бяха съставили списък на възможностите за инвестиране във всички сектори на икономиката и промишлеността. На Арни му хрумна интересна идея: капиталовложения в Съветския съюз чрез доставката на готови заводи — строежа щяха да възложат на италиано-германски консорциум, чиито операции Мравките контролираха, разбира се, благодарение на мажоритарно участие от трийсет и четири процента.
Съсман предлагаше също да предприемат нови, мащабни пробиви на пазара на произведенията на изкуството. Това бе пак идея на вездесъщия Макартър. Господин Всезнайко! Купуваха например даден шедьовър на живописта, независимо от цената, но тайно; сдобиваха се с фалшив акт за продажба, удостоверяващ, че официалната сделка датира от години, след което го препродаваха, откупувайки го при нужда от самите себе си, на някоя галерия в Лондон или Ню Йорк. В резултат получаваха кристално изпрани пари. Съсман бе усъвършенствал още повече системата — той намери нови „собственици“, съгласни да им услужат с името си. Ласкаеше ги мисълта да се славят сред приятелите си от хайлайфа на Ню Йорк или Токио като хора, които могат да си позволят или вече са си позволили лукса да притежават един Пикасо или един Ван Гог. Съсман планираше същинска хайка по отношение на шедьоврите на живописта, скулптурите, оригиналните ръкописи, стъклописите, световноизвестните бижута, замъците по поречието на Лоара и така нататък. След това щеше да се разиграе извънредно забавна партия пинг-понг (с Мравките от двете страни на масата), благодарение на която щяха да осигурят на придобивките си главозамайващи цени. В девствено чисти пари. Докато в един момент намерят някоя застрахователна компания — японска например: тези типове вече не знаят какво да правят йените си, — за да й продадат стоката на цената на обогатения уран.
Добре. Лодегър класира листчето така, че да му бъде подръка.
Върна се към австралийското направление. В Австралия Мравките вече притежаваха терен с територията на Арканзас и известен брой острови, някои от които бяха предмет на умопомрачително луксозни благоустройствени проекти.