Тони Биърдсли пристигна точно навреме. Дори четири минути по-рано. Успял да хвърли котва на плитчините, но колкото по-скоро си вдигнели чукалата, толкова по-добре щяло да бъде. Яхтата, която забелязал, била „Сивата сянка“, носеща се като торпила към Страхън, на триста километра южно оттук.

— Гани, никога повече не ми върти такива номера. Направо умряхме от страх. Преди малко повече от два часа установихме връзка с вашата радиостанция и ни отговориха Мравките. Казаха ни, че са ви видели сметката.

— Присъствието ни е доказателство за противното.

Гантри незабавно бе слязъл в компютърното отделение и на мига даде ход на всички бойни процедури, без дори да знае дали Лодегър действително се кани да обяви ПОП срещу „Йелоухед и Стар“.

— Какъв курс, Гани?

— Какъвто искаш, Тони.

— Ако прекосим Бас и през Тасманско море минем в Тихия океан?

— Защо не?

Компютрите буквално пушеха от пренатоварване. Започваше истинската битка. Зенаид се двоумеше, тъй като не бе много сигурна дали има място в този толкова добре подготвен екип. Сложиха край на колебанията й, посочвайки й един стол. Нейните „скромни предложения“ бяха вече въведени в един от компютрите и сега именно тя щеше да следи за прилагането им на дело. Нямаше да бъде само проста изпълнителка. Предоставиха й списък с имената на стотина адвокати, от които трябваше да подбере неколцина и да им постави конкретни задачи. За да се ръководи в избора си, разполагаше с най-подробна информация за всеки от тях, като се започне от юридическата му специалност и се стигне до хандикапа му в голфа. След първите няколко минути на нерешителност Зенаид се съсредоточи и скоро се почувства като риба във вода. Атмосферата в екипа на Гантри напълно съответстваше на природата на човека, който го бе сформирал — сърдечна, изпълнена с приятен хумор, привидно безгрижна.

И изумително ефикасна.

Зенаид се потопи изцяло в работата си, затвори се в нея досущ като във въздушен мехур, а на бузите й изби руменина и в ушите й зазвуча онова леко бръмчене, свидетелстващо за изключително умствено напрежение.

През това време джонката продължаваше пътя си през вилнеещите води на пролива Бас и с всеки изминал час се отдалечаваше от преследвачите си, които напразно я търсеха край скалистите брегове на Западна Тасмания.

2

— Налага ми се пак да пътувам — каза Макартър. — До Европа. А може би и до някъде другаде.

— Много добре — промърмори Лети.

Тя решаваше кръстословица. Носеше онези слънчеви очила, които Макартър не можеше да понася — огромни, подобни на илюминатори. С тях приличаше на един от героите от „Питър Пан“, чието име бе забравил. Очила, които изцяло скриваха очите й, и то неслучайно — знаеше това.

Бяха се завърнали на острова си след краткия престой в Ню Йорк, където Макартър се постара — доколкото бе възможно, разбира се — да избягва Лодегър. Пътищата им се пресякоха само два пъти и всеки път разговаряха само по финансови въпроси.

Погледна изпитателно Лети. Беше около девет сутринта. През нощта, както обикновено, бе станал да хвърли поглед на азиатските пазари. След това, разбира се, отново си легна, но вече не успя да заспи. Напоследък това му се случваше все по-често. Накрая внимателно излезе от стаята, докато Лети — бе напълно убеден в това — симулираше дълбок сън. Да, Макартър беше сигурен, че тя не спи. Лежеше свита, съвършено гола, покрита само с лек чаршаф. Обгърна с поглед стройното тяло, от което познаваше всеки квадратен милиметър, нежната линия на раменете, деликатната гънка на талията и овала на ханшовете. Изпита неудържимо желание. Желание да я грабне в обятията си, да погали гърдите й, да плъзне ръка към изящната вдлъбнатина между бедрата й. А Лети бавно да се обърне, все още замаяна от съня, но вече с усмивка в полупритворените очи. Както бе правила хиляди пъти досега.

Двайсет и четири години брак. Жената в моето легло отдавна вече не е на двайсет години. Така се казваше в една поема и една песен, която бяха чули във Франция по време на първото им пътуване до Париж.

Не я бе докоснал въпреки неистовото желание, което изпитваше към нея. Излезе на пръсти, приел да се преструва, докато отново го обземаха срамът, гневът и отвращението от самия себе си.

— Ще тръгна утре. Ще мина първо през Лондон. Два дни. После през Париж и Швейцария.

Задълбочаваше се в напълно излишни подробности. Тя се задоволи да кимне, хапейки крайчеца на флумастера си. Бяха на верандата; чисто теоретичната карибска зима вече си отиваше. Дъщерите им все още не бяха станали. Лети нанесе думата „опистоглиф“ в съответните квадратчета. Тя знаеше думи, за които Макартър не беше и чувал.

— Какво е опистоглиф?

— Вид влечуго — отговори тя. — Би трябвало по-често да решаваш кръстословици, Джими. Няма да дойда с теб до Европа „или до някъде другаде“, ако това искаш да питаш.

— Бихте могли да отседнете в „Ричмънд“ в Женева или в хотел „Париж“ в Монте Карло. Така ще мога да прескачам при вас между две срещи.