Читаем Детето полностью

Двамата мъже се спогледаха, озадачени.

— Аз пък мислех, че става дума за някаква статия — каза Тери.

— Разбира се, че става дума за статия — отвърна Кейт, стана и наслаждавайки се на момента, свали сакото от облегалката на стола.

— Хайде де, кажи ни — замоли се Тери.

— Не съм в настроение — каза тя и метна чантата си през рамо, готова да отлети. — Трябва да се срещна с един човек. Ще се видим по-късно.

Пред входа се обади на Джо и му каза, че го чака отпред.

— Ще говорим с Хари Харисън — каза му тя. — Но този път без колата. Оттук можем да отидем пеша.

Вратата им отвори жена на средна възраст с цигара в ръка.

— Здравейте, госпожо Торнтън. Аз съм Кейт Уотърс от „Дейли Поуст“ — представи се Кейт.

— От пресата? Наистина ли? Какво искате? — попита жената и веднага смени тона. — Аз тъкмо излизам.

„Лъже — помисли си Кейт, — току-що е запалила цигарата и е по чехли.“

— Няма да ви бавим, обещавам — каза тя. — Надявам се да можете да ми помогнете. Опитвам се да се свържа със Сюзън Харисън от Улуич.

Жената на вратата присви очи в колебание.

„Хванах те“, каза си механично Кейт.

— Кой иска да знае за нея? — попита Хари, леко объркана.

— Съжалявам, че се появявам изневиделица, но ако ми дадете пет минутки, ще мога да ви обясня всичко.

— Тогава влезте — каза Хари и в този момент забеляза Джо. — А вие кой сте? Не ми изглеждате достатъчно зрял за репортер.

Джо се усмихна срамежливо.

— Аз се обучавам. Ще стоя мирно и няма да се обаждам, обещавам.

Тя им даде знак с ръка да влязат, затвори външната врата със замах и ги поведе към дизайнерската си кухня, където се разбра, че преди да я прекъснат, беше чела вестник. Кейт веднага забеляза, че е вестникът на най-големия им конкурент, и сложи чантата си върху него.

— Така. Очевидно е, че знаете, че аз съм Сюзан Харисън — каза госпожа Торнтън и угаси цигарата си в чиния с отдавна забравена гранола. — Харисън е моминската ми фамилия. И всички ме знаеха като Хари.

— Толкова много имена… Как предпочитате да ви наричам? — попита със смях Кейт.

— Наричайте ме Хари — късо и мило.

„За разлика от теб“, каза си наум Кейт. Жената от другата страна на масата беше висока и шикозна, говореше уморено и разтеглено като хората с много пари, но татуировката, която надничаше от деколтето й, разказваше друга история.

— Неочакван късмет е, че ме хващате вкъщи. Обикновено по това време вече съм в офиса, но днес ще обядвам навън.

— Чудесно — каза Кейт. — Къде работите? В Ситито ли?

— Не, в „Торнтън и Коран“ — издателска къща.

— О, те издават голяма част от мемоарите на знаменитостите, нали? — каза Кейт. — Всъщност миналата година ние направихме сериал по една от вашите книги. Беше за една актриса, оцеляла след борба с карцином.

Хари се усмихна.

— Да, спомням си. Направихте ни голяма реклама. Книгите изчезваха от лавиците със самото зареждане. Искате ли кафе?

Тя наля кафе от перколатора в скъпи, ръчно изрисувани чаши, и заговори за настоящите проекти на издателството, сподели някои клюки за известни личности, докато търсеше каничката за мляко и захарницата от комплекта с чашите.

— Е — каза тя, когато седна отново, — за какво става въпрос?

— Пиша статия за нещо, случило се в района, където сте израснали.

Хари разбърка кафето си.

— Боже, мина толкова време оттогава! Десетилетия. Няма причина да се връщам назад.

— Семейството ви не остана ли там? — попита Кейт и си взе бисквита.

— Имам майка, да.

Очите на Хари се плъзнаха към Джо, който записваше в тефтерчето си.

— Какво записвате? Това не е интервю, нали?

Кейт бе забравила за неопитния хлапак и не бе забелязала кога бе извадил бележника. Фатална ученическа грешка.

— Извинявай, Хари. Той просто си води бележки върху моята работа. Нали, Джо?

Камбаната в гласа й го стресна, той веднага затвори бележника, прибра го и се усмихна на Хари.

— Просто се опитвам да нахвърлям бележки за домашното си.

Но връзката между тях вече се бе скъсала. Хари започна да събира чашите, балансирайки със скъпия порцелан като сервитьорка в улично кафене. Кейт стана да й помогне. Докато слагаше чинийките в миялната машина, тя си блъскаше главата как да възвърне доверието между тях. Времето им изтичаше.

— Аз така и не ви казах защо съм дошла. Надявам се да ми помогнете — започна тя. — Пиша статия за откриването на скелета на Алис Ървинг на улица Хауард стрийт. Предполагам, че сте чели досегашните му публикации по темата?

Капаците се спуснаха и очите на Хари станаха неразгадаеми.

— Не. Не съм чувала нищо за това — каза тя със стиснати устни. — Казвате, на Хауард стрийт? Да, живяла съм там, но не съм сигурна, че си спомням нещо.

— Вашата приятелка живее там, нали?

— Не мисля — каза бързо тя.

— Но Тони от „Кралския дъб“ още е там — побърза да спомене познато име Кейт.

— Тони ли? Тони Бейкър? Ох, тя ми звънна онзи ден. Тя ли ви каза къде да ме намерите? Вижте, нищо не знам. Било е толкова отдавна. Не мога да ви помогна. Сега трябва да се приготвя. Съжалявам, но е време да си ходите — каза тя и взе чантата си. — Предполагам, че ще намерите вратата и сами, нали? Благодаря.

Кейт помъкна Джо към коридора.