Фиона Бартън

Детето

Кейт Уотърс #2

Първа глава

20 март 2012 г., вторник

Ема

Сядам на бюрото и компютърът ми намига подканващо. Докосвам клавиатурата и на екрана изниква снимката на Пол. Същата, която направихме в Рим през медения ни месец на една маса в Кампо де Фиори. Той ме гледа с пълни с любов очи и аз искам да му отговоря с усмивка, но докато се навеждам напред, зървам отражението си върху екрана и спирам. Мразя да виждам образа си без предупреждение. Има случаи, когато не успявам да се разпозная. Човек си мисли, че знае как изглежда, но в някои моменти насреща му се появява непозната личност. Това е плашещо.

Днес обаче не ме е страх. Днес започвам да изучавам непознатото лице. Кестенява, наполовина вдигната в идиотски кок коса, бледа кожа, сенки и бръчки, плъзнали към очите като пукнатини по стъкло.

„Боже, изглеждаш ужасно!“, казвам на жената отсреща. Движението на устните й ме хипнотизира и аз я карам да каже още нещо. „Хайде, Ема, вземи да свършиш малко работа“, казва тя. Усмихвам й се вяло и тя ми връща усмивката. „Държиш се като побъркана“, ми казва с моя глас и аз се отдръпвам. Слава богу, че Пол не може да ме види отнякъде.

Вечерта Пол се прибира уморен и малко кисел след цял ден, прекаран сред недорасли хлапета и поредната разправия с шефа за разпределянето на часовете на лекциите му.

Може би е от годините, но напоследък му е все по-трудно да се справя с предизвикателствата в работата. Като че ли започва да се съмнява в себе си, вижда конкуренция във всичко. Университетските филиали са като лъвски прайдове. Тълпи от мъжки екземпляри се умилкват и подмазват на главния, докато кроят как да забият нокти във врата му. Когато започне да вижда нещата по този начин, казвам всичко, което трябва да се каже в такъв случай, и му правя джин с тоник.

Премествам куфарчето му от дивана, за да оправя, и виждам, че е донесъл „Ивнинг Стандарт“. Трябва да го е купил в метрото.

Сядам и се зачитам във вестника, а той влиза в банята и отмива от себе си грижите на деня. Веднага виждам статията за бебето.

„Намерено е тяло на новородено“, се казва там. Напечатани са не повече от няколко изречения, които информират читателя, че в една от определените за разрушаване сгради в квартал Улуич е открит скелет на новородено и че полицията разследва случая. Прочитам информацията няколко пъти, но не мога да схвана смисъла на думите, сякаш са написани на чужд език.

Докато се мъча да разбера какво точно пише там, усещам как ужасът се увива около мен, затяга възела и изкарва въздуха от гърдите ми. Едва успявам да си поема въздух.

Все още седя като статуя на дивана, когато Пол слиза долу розов и влажен от душа и крещи, че нещо гори.

Пържолите са почернели. Станали са на въглен. Хвърлям ги в кофата и отварям прозореца да прогоня дима. Изваждам замръзнала пица от фризера и я слагам в микровълновата, а Пол сяда на масата и мълчи.

— Трябва да си купим индикатор за дим — казва, вместо да се разкрещи, задето едва не подпалих къщата. — Лесно е да забравиш тигана, когато се зачетеш.

Пол е прекрасен съпруг. Не го заслужавам.

Застанала пред микровълновата и загледана във въртящата се и цвъртяща пица, се запитвам за милионен път, дали няма да ме изостави. Трябваше да го направи още преди години. Ако аз бях на негово място, щях отдавна да съм избягала и да съм се заела със собствения си живот. Но той не показва с нищо, че мисли да си опакова багажа. Напротив, кръжи около мен като загрижен баща, готов да ме защити от всяко зло. Успокоява ме, когато изпадна в криза, измисля причини да ме разсмее, успява да пресуши сълзите ми, когато плача, и ми повтаря, че съм забавна, красива и умна жена.

„Знам, че това не си ти“, ми повтаря непрекъснато. „Болестта те прави такава.“

Само че аз съм точно такава. Той не ме познава добре. Убедих се в това. Затварям се при всяко споменаване на миналото ми, но той уважава правото ми на личен живот. „Не е нужно да ми разказваш“, уверява ме всеки път, „Обичам те такава, каквато си“.

Свети Пол — така го наричам, когато се преструва, че не съм му в тежест, но той обикновено ми запушва устата с едно „едва ли“.

Добре, може да не е светец, но кой е такъв? При всички случаи неговите грехове са и мои. Какво казваха старите двойки? Което е мое, е и твое. Но моите грехове… те са си само мои.

— Ти няма ли да ядеш, Ем? — пита ме той, когато поставям чинията му на масата.

— Имах много работа и обядвах късно. Не съм гладна… Ще хапна нещо по-късно — излъгвам набързо. Знам, че ако пъхна нещо в устата си, ще се задавя. Затова изваждам най-ослепителната си усмивка, онази, която използвам, когато ме снимат, и добавям: — Добре съм, Пол, хайде, яж.

Слагам до себе си чаша вино и се правя, че слушам отчета му за деня. Гласът му се издига, после затихва, докато дъвче отвратителната вечеря, която му сервирах, и започва отново.