— Ясно. Значи имаш нужда някой да те развесели — каза тя. — Защо не дойдеш в града и да излезем на вечеря?

Той се поколеба и тя се почувства глупаво заради въпроса си, но преди да му се извини, той прочисти гърлото си и каза:

— Това е страхотна идея.

Определиха срещата за следващия понеделник в едно от старите им капанчета във Виктория.

— Удобно е за влаковете — каза той.

„Тази вечер е моментът“, каза тя на изражението си в огледалото, докато слагаше обеците.

Тя пристигна първа — излезе от дома рано, за да може да върви бавно на тънките си като игли токове. Той се появи няколко минути след нея и преди да влезе, надникна през прозореца.

„Боже, колко стар изглеждаш!“, си каза тя, когато зърна лицето му.

Той влезе в ресторанта, наведе се да я целуне, после я хвана за раменете, за да я огледа добре.

— Същата красавица си, Джуд — каза след миг.

— А ти си същият сладкодумец — отвърна тя.

— Да, но сега са ми останали само сладките думи — каза той и двамата се засмяха.

Ледът беше разчупен и докато опразваха чиниите със салатата, те се разходиха през последните десетилетия от живота си. Стенографираха преживяванията си, цвилеха от смях на общите си спомени, но неизменно заобикаляха причината, поради която не се бяха виждали близо двайсет години.

На половината от своята меланзан а ла пармиджана Уил попита за Ема. Беше се чудила дали ще се сети да повдигне въпроса.

— Е — подхвана той, докато сервитьорът им наливаше втора чаша вино, — Ема появи ли се изобщо?

— Да, преди няколко години. Звънна ми изневиделица.

— Ясно. Как е сега?

— Горе-долу добре. Омъжена е за един, който може да й е баща.

— Така ли? А работи ли?

— Да. В края на краищата се справи. Отне й малко време, но след двайсетата си година влязла в университет. Сега е редактор. Работи от къщи. Повечето й книги са боклук, но тя се справя добре.

— Виждаш ли я редовно?

— Да. Е, не толкова често, колкото ми се иска, но все пак. Казах й, че си се обаждал.

— Така ли? — възкликна той. Ръката му подскочи и доматения сос изхвръкна от вилицата. Почисти пръстите си в салфетката и продължи. — И какво каза?

— Не много — вдигна рамене Джуд, припомняйки си замръзналото лице на Ема. — Нормално е, сигурно й е трудно. Вероятно още се чувства виновна, че застана между нас.

Уил продължаваше да дъвче.

Джуд знаеше какво си мисли той. Уил се бе опитвал да разбере настроенията на Ема и тийнейджърските й тревоги, но тя не беше лесна за разгадаване.

— Ти казваше, че ще израсте всичко. Но тя напусна, преди това да стане — каза тя, обезоръжена от виното и неговата близост.

Уил вдигна бързо поглед.

— Понякога се чудя какво щеше да бъде, ако се бяхме оженили както планирахме — продължи тя.

Не знаеше какво очаква да й каже той, но жадуваше за зрънце от интимността, която някога имаше между тях. Просто заради старите времена.

— М-м-м, аз също — каза той.

Тя не му повярва. Реши, че просто иска да я развесели.

Той я погледна, Джуд се опита да му се усмихне, но усмивката заседна между зъбите й.

Уил протегна изцапаната си с доматен сос ръка и я потупа по рамото.

— Времето беше трудно за всички, Джуд — каза той. — Обичах те, но Ема развали всичко.

— Тя напусна шест или седем години, преди ти да си тръгнеш, Уил — каза тихо Джуд.

— Но щетите бяха нанесени. Трябваше да се махна оттам — каза той и избърса устата си със салфетка.

— Да — каза тя и продължи наум „за да спиш с всяка, попаднала на пътя ти“.

И категорично отказа пудинга.

Петдесет и седма глава

24 април 2012 г., вторник

Ема

Наистина, никак не ми се ходи.

„Идеята е глупава“, казах на Хари, когато звънна миналата вечер да ми каже, че Тони от прогимназията в Улуич се е свързала с нея, но тя се заинати. Явно я е налегнала носталгията. Предполагам, че на нашата възраст често става така. Не знам дали причината да иска да отидем не е, за да демонстрира пред всички колко далече е стигнала. Да се покаже пред големите момичета, които я тормозеха и правеха живота й ад. Тя често търси хора от миналото във Фейсбук. Аз не съм такава. Повече се крия, не чета постовете им в Мрежата, а просто гледам кой какво прави. Не обичам да оповестявам присъствието си. Може би защото няма какво да кажа.

„Ема Масингам мисли, че откритото бебе е нейно“, би набутало котката между гълъбите, нали?

Заявих на Хари, че ще отида на дискотеката само ако тя отиде да се прегледа. Знаех, че няма да го направи, и реших, че така слагаме точка на този въпрос. Но тази сутрин тя отиде на преглед.

Когато звъни на обяд, я чувам по-щастлива от всякога.

— Огромен товар ми падна от раменете. Не осъзнавах колко много се тревожа. Но лекарят ми каза, че е просто киста. Няма да ме вкара в гроба.

— Това е чудесно. Много се радвам за теб — казвам аз.

— Но сега ще трябва да дойдеш на събирането с мен. Обеща ми — казва тя и аз изпъшквам.

— Ще бъде ужасно, Хари. Ще бъдат всички момичета, които ни се смееха на идиотските прически, а ние плачехме — започнах да я разубеждавам аз.