Хари знаеше, че бях отишла да живея при баба и дядо, но тогава си тръгнах, без да се сбогувам с нея, и когато се срещнахме отново, тя все още беше бясна, дето я бях изоставила по този начин. Успокои се чак когато й обясних, че Уил и Джуд ме бяха изгонили. После й казах, че съм напуснала училище почти веднага, защото не исках да съм обвързана с нищо.

— Избрах свободата за сметка на дипломата и ипотеката — се бях изпъчила аз. — Исках да правя каквото ми се прави, и да отида където си поискам.

Хари ми хвърли един от нейните пронизващи погледи и ми каза:

— Тогава защо стоиш тук, вместо да покоряваш света?

Сайдерът и носталгията отслабиха защитните ми сили и аз се разплаках. Едрите сълзи започнаха да капят в плика с чипса. В онзи момент закопнях, физически закопнях да бъда отново себе си. Да бъда момичето, което Хари някога познаваше.

Тя ме прегърна и мълчаливо ме притисна до себе си.

— Защото съм нищожество — успях да кажа през сълзи.

— Не и за мен — каза тя и замълча в очакване.

Започнах да й разказвам как наистина се чувствах в онзи момент.

— Джуд все ми повтаряше, че мога да стана каквато си поискам — започнах хлипайки. — Но истината е, че съм никой.

Годините в кръчмата, обслужването на клиентите, смяната на леглата, чистенето на тоалетните, събирането на мръсните чаршафи, срещата с мръсни хора и местенето от работа в работа ме бяха изхабили.

— Не мога да се измъкна, Хари, това е проблемът. Понякога имам чувството, че се движа сред гъста мъгла. Не знам какво ме очаква утре. Страх ме е да направя крачка напред. Но можеше да е по-зле. Затова си повтарям непрекъснато: стой, където си. Така е най-безопасно.

— Какво е станало с теб, Ема? — попита тя.

— Имах бебе — отвърнах.

— Ох, Ем!

— Не можех да ти кажа. Не можех да кажа на никого. Направих нещо ужасно.

Тя отново замълча.

— Много съжалявам — каза след малко. — Но мисля, че в онзи момент си действала правилно.

Помня, че забележката й ме стресна. Как беше възможно направеното от мен да бъде правилно? Но после осъзнах, че според нея съм направила аборт и в първия миг бях готова да я поправя. Но мисълта, че така няма нужда да обяснявам нищо, ме спря.

— Какво искаш да правиш, когато пораснеш? — попита ме тя, когато се успокоих.

Сложих глава на рамото й и се размечтах.

— Искам да вляза в университет.

— Добре — кимна тя. — Ще ти трябва отлична диплома, но с твоя огромен мозък…

— Не съм сигурна колко от него е останало — казах и тя стисна ръката ми.

— Много — увери ме тя. — Е, как ще стане?

— Мислех си, че може да посещавам вечерно училище.

— Добър план.

— Да. Отново ще бъда ученичка — засмях се и за пръв път от много време се усетих отново лека и безгрижна.

Но сега в главата ми няма и грам безгрижие. Кафето ми изстива, докато се опитвам да разкажа на Хари всичко и нищо.

Знам, че разговорът неминуемо ще стигне до Алис Ървинг — връзката с Хауард стрийт е като червен светофар.

— Какво мислиш за тази история с бебето? — пита тя. — Тогава често стояхме в градината ти, нали? Помниш ли последното лято, преди да отидеш при баба си и дядо си? В градината си имахте плажни столове, помниш ли? Вечно се карахме кой да седне на жълтия.

— Мисля, че бебето на Хауард стрийт е мое — казвам аз. — Все го сънувам.

Тя ме поглежда тежко, мисли какво да каже.

— Не е твое, Ема — казва бавно, сякаш говори на дете. — Казва се Алис Ървинг. ДНК пробите показват това. Не бива да говориш такива работи. Виждам, че тази история те разстройва, но сигурно е заради аборта, който си направила. Историята е върнала в теб всички отминали чувства и емоции. Това е напълно нормално. Трябвало е да преживееш ужасни неща. Казала ли си на Пол?

Поклащам глава.

— Може би трябва да му разкажеш, Ем. Той ще те разбере.

Кимам.

— Но престани да повтаряш, че това бебе е твое. Хората няма да ти вярват за нищо, ако твърдиш такива неща.

Кимам отново. Тя е права. Ще си мълча, докато хората разберат сами.

Петдесет и трета глава

14 април 2012 г., събота

Анжела

„Асда“ се тресеше от хвърлящи опаковки от чипс в кошчетата и крещящи на децата си клиенти.

— Кайли, сложи и това в количката — извика назад към опашката една облечена в тениска с емблемата на футболен отбор „Саутхамптън“ жена и Анжела протегна врат да види какво става.

— Извинявай, скъпа — усмихна й се жената, — но трябва да повтарям всичко по сто пъти на малките калпазани.

Анжела направи физиономия като че ли е забравила някакъв продукт, престори се, че търси нещо в количката и се отдръпна от опашката. Излезе от магазина, седна в колата със затворени очи и запуши ушите си с ръце. След намирането на Алис непоносимостта й към шума се засили. Всъщност сега всичко беше непоносимо за нея. Мислеше, че ще й е по-леко, ако знае къде е било детето й през всичките тези години, но се оказа, че не е така. Наученото беше само парченце от отдавна захванат и изоставен пъзел, но картината все още не се виждаше, нямаше и отговори на въпросите й.