— Ще оставя визитката си, в случай че решите да се свържете с мен, Хари — извика през рамо тя и затвори тихо вратата след себе си.

— Браво на нас — каза тя, когато с Джо поеха обратно към офиса.

Джо я погледна смаяно.

— Браво ли? Това не беше ли пълно фиаско? Тя буквално ни изгони.

— Но какво ни каза преди това?

— Нищо. Каза, че не познава никого.

— За бога, Джо, толкова ли не те бива да разгадаваш хората? Щом заговорих за бебето, тя се затвори. Започна да сипе глупави лъжи за Хауард стрийт.

— Ами… — измънка той.

— Тя знае нещо — каза Кейт. — Ще имаме възможност да поговорим с нея на партито. И, Джо, не вади бележник, когато се опитваш да спечелиш доверието на някого. Това е златно правило за интервюиращия.

— Но нали ми каза, че е златно правило да си водя винаги бележки — каза той.

Кейт въздъхна. Бебешка му работа.

Петдесет и пета глава

23 април 2012 г., понеделник

Ема

Кейт вдигна веднага телефона.

— Добър ден, обажда се Ан Робинсън — казвам тихо. Затворих вратата към кабинета си, за да не ме безпокои Пол.

— Здравей, Ан — отговаря тя. — Радвам се да те чуя отново. Как си? Какво правиш?

Това ме стряска. Тя говори с мен, сякаш ме познава. Поглеждам към листа с основните опорни точки, за да се съсредоточа.

Номер едно в списъка ми е: „наркомани?“.

— Добре съм, благодаря. Обаждам се да разбера дали сте намерили следите на онези наркомани от Хауард стрийт.

— Не, ударих на камък. Не намерих никакви официални документи за регистрацията им. Вероятно са се местили от място на място. Но всичко се промени след предишния ни разговор, нали? Полицията казва, че бебето е заровено там през осемдесетте.

— Да, чух.

— Доближаваме се до вашата ера, нали? Сещате ли се за някого, който се е държал необичайно по онова време? Или да сте чули хората да приказват нещо за бременност?

— Не, нищо такова не се сещам — отвръщам. — Тогава хората пазеха тайните за себе си.

Кейт Уотърс въздъхва.

— Ако взимах по паунд всеки път, когато някой казваше това… — казва тя и се засмива. — Но да, хората пазят тайните си.

Трябва да продължа по списъка. Номер две в него е: „Откъде са разбрали, че е Алис?“.

— Исках да ви питам как са идентифицирали бебето като Алис. Мисля, че са допуснали грешка. Полицията имам предвид.

— Така ли? Защо мислите така? Знаете ли нещо за това бебе, Ан?

— Не съм сигурна — казвам аз. — Просто ми се струва, че са сгрешили. Трябва да прегледат нещата още веднъж.

Усещам, че се отклонявам от списъка. „Стига! Спри!“

— Мислиш, че бебето е друго, така ли, Ан?

Не вярвам на себе си, затова не отговарям.

Гласът на Кейт Уотърс звънва развълнувано.

— Още ли живееш в онзи район, Ан? — пита тя. — Няма да е проблем да отскоча до вас и да поговорим очи в очи.

— О, не! — почти извиквам аз. — Живея извън Лондон.

Чувам стъпките на Пол по стълбата и се опитвам да го отклоня от пътя му със силата на мисълта. Но той не спира.

— По телефона ли говориш? — пита той през вратата и аз замръзвам.

— Скъпа!

Слагам ръка на слушалката и изсъсквам:

— Заета съм.

— Съпругът ти ли си дойде? — пита Кейт, когато махам ръката си.

— Да. Трябва да затварям — казвам аз.

— Ан — казва тя предпазливо, — ти ми се обади, защото искаше да говорим за бебето, и аз се радвам, че се реши. Ако мислиш, че полицията е сгрешила, е важно да кажеш защо. Предполагам, че няма да ти е лесно, но трябва да поговорим. Аз мога да ти помогна. Няма значение дали името, с което ми се представи, е истинско. Разбираш ли ме?

— Да — отговарям. — Ще помисля.

През останалата част от деня не мога да правя нищо.

Петдесет и шеста глава

23 април 2012 г., понеделник

Джуд

Джуд се занимаваше с делнични неща — боядисваше посивелите си коси с боя, която купи от местната дрогерия — и си мислеше коя рокля да облече. Можеше да сложи онази от черно кадифе — ако успееше да се напъха в нея, но тогава трябваше да купува чорапогащник. И лак за нокти. За пръв път от години се чувстваше по момичешки развълнувана. Отиваше на среща.

Уил й се бе обадил отново. За малко да не вдигне телефона. Не разпозна изписания на екрана телефон и реши, че е грешка или измамник, който щеше да се опита да й измъкне пари за нещо. И в известен смисъл наистина беше така.

— Здравей, скъпа, как си? — попита той.

— Добре съм, Уил — отвърна тя и усети усмивката в гласа си.

— Реших да ти звънна да видя дали си изпратила дарението за фонда на университета по случай стогодишнината му. Вече сме събрали половината от сумата.

Беше забравила. Ето за какво й бе звъннал. Не за нея самата. За пари. Тя изблъска егоистичните мисли настрана.

— Съжалявам, забравих. Ще ги преведа след обяд. Между другото, радвам се да те чуя.

— Аз също. Ако съдя по гласа ти, не си остаряла и с един ден, Джуд — каза той и тя усети отдавна неизпитвана радост.

— Къде живееш сега? — попита го тя. — Още ли си в Клафъм?

— Не, след пенсионирането се преместих. Сега живея в малко селце в Кент. Оттеглих се на село. Тук е мъртво като в гроб.