Читаем Детето полностью

Трябва да я виждам по-често, но и двете сме много заети. Така си казвам за оправдание, но знам, че страня от нея, защото е част от миналото ми, а аз искам да го държа далече от настоящето. Хари се видя с Пол няколко пъти, но аз внимавах много да не остава насаме с него. Защото знае много неща, а не искам той да ги научава изневиделица.

Горката Хари, вината не е нейна и усещам, че се засяга, когато не отговарям на съобщенията й. Може би е по-почтено изцяло да я отрежа. Но не мога. В дни като днешния тя е единственият човек, когото искам да видя. Пол настоява да се обадя на Джуд. Но не мога. Не и след онова, което каза тя. Имам чувството, че отново затваря вратата зад гърба ми.

Слизам от метрото и тръгвам към малкото кафене близо до езерото в Хайд Парк, което Хари толкова обича. Тя може да дойде пеша от дома си, а за мен е истинско удоволствие да поседя на слънце.

Пол си мисли, че съм на лекар. Ще ми звънне след трийсетина минути и аз ще трябва да лъжа какво ми е казал доктор Красавец. Няма нищо. Знам какво да кажа. Репетирах в метрото.

Чувствам се добре, затова прочитам още веднъж статията на Кейт Уотърс. Втората статия. Тя е по-дълга. Има повече подробности и са включени повече хора. Те изказват мнения, предполагат какво се е случило. Но в центъра на всичко е малката Алис Ървинг. Има само една нейна снимка, толкова замъглена и стара, че е трудно да се разбере какво вижда човек. Но има снимка на майката, на Анжела Ървинг, в градината на къщата на Хауард стрийт.

Усещам как истината започва да прозира и всички ще я видят. Няма начин да си остане в тъмния ъгъл.

Посягам към телефона да се обадя на Кейт Уотърс, за да разбера кого подозира тя, но виждам Хари да върви към мен. Ще звънна по-късно.

Хари ме прегръща здраво, после ме избутва от себе си и ме оглежда внимателно.

— Божичко, Хари — изпъшквам аз. — Добре съм.

Но и двете знаем, че не съм добре. Хари се стоварва върху стола и оставя голямата си чанта на съседния.

— Да, да, добре си — казва тя. — Между другото, наистина изглеждаш отлично.

— Изглеждам ужасно. В момента трябва да съм на лекар — казвам и тя вдига вежди.

— А защо не си?

— Не ми се ходи — отвръщам и взимам ламинираното меню. — Но ако Пол се обади, трябва да го излъжа. Ох, не ме гледай така. Ти си правила и по-лоши неща.

Тя се засмива и издърпва менюто от ръцете ми.

— Всъщност трябваше да отида на лекар миналата седмица, но си го спестих, затова няма да задълбаваме — казва тя.

— Ти пък за какво? — питам я аз.

Хари извърта устни.

— Бучка на гърдата ми. Е, не е точно бучка.

— Идиотка! Веднага отивай! Назначи си нов час за преглед и иди.

— Добре де. Ще отида утре. Какво искаш за пиене?

Проследявам я с поглед, докато влиза в кафенето, за да поръча, и благодаря на Господ, че я има.

Хари беше тази, която ме накара да се замисля за живота си и да направя нещо. Нахлу в барчето, където работех, през лятото на деветдесет и четвърта и промени всичко. Тогава си изкарвах парите, като точех бира, размразявах овчарски пай и продавах минерална вода.

— Ема! — извика тя, когато ме видя, докато носех таблата с напитки за съседната маса. Толкова странно ми се видя да се срещнем отново. Бяха минали години, всичко вече беше далече зад гърба ми, може би затова Хари ми се стори хем позната, хем някак далечна, като известен човек, когото срещаш на улицата, и в първия момент не можеш да се сетиш откъде го познаваш.

Хари не приличаше на най-добрата ми приятелка, каквато я помнех от последната ни среща.

Новата Хари беше ослепителна, с шити по поръчка панталони и сако, с дълги лакирани нокти, изправена коса и скрити зад огромни слънчеви очила очи.

Предполагам, че аз също вече не изглеждах като най-добрата й приятелка. Бях израснала висока, с къса изрусена коса и слаба като клечка. На снимките от онова време приличам на хероиново зависима.

— Здравей, Ема — каза тя.

Може би тайно бях очаквала един ден тя да се появи отново в живота ми. Или просто се бях надявала. Замислех ли се за миналия си живот, винаги ми ставаше мъчно за нея. Понякога ме подсещаха най-дребни неща — песен по радиото, която и двете обичахме и често си припявахме, употребяван от нея израз — и замръзвах на място. Отново се чувствах тийнейджър. Само за миг. После се връщах при мазните полупразни чинии или при апарата за бира.

Беше трудно да си спомня колко близки бяхме, когато се видяхме отново. В първия момент се отдръпнах, сякаш беше заплаха за мен.

— Здравей, Хари — казах забързано, — сега не мога да спра. Имам много поръчки.

Тя вдигна очилата на челото си и се взря в мен.

— Няма проблем — каза. — Ще почакам.

По-късно, когато седнахме двете в парка — в същия парк — с кенчета сайдер и пликчета с чипс в ръце, като онова време, си казах, че може би тя е моят будилник.