„Уил беше дар от бога през онази осемдесет и четвърта“, помисли си тя. „Беше прекрасно време. Кратко, но хубаво. Ема наистина започна да излиза от черупката си.“

Тя си припомни грижите на Уил за нея и Ема. Той винаги беше насреща, разсмиваше ги, оправяше им настроението. И Джуд си позволи да си помисли, за втори път, че той е правилният човек, тяхното бъдеще. Ала изведнъж всичко се разпадна. Не се получи, неясно защо. Не, беше ясно. Заради Ема.

Връщането към онова безочливо плашещо поведение стана буквално за една нощ.

Ема се оттегли в стаята си, сложи на вратата надпис „Не влизай“ и престана да разговаря с тях, освен ако не беше принудена. Изгуби интерес към всичко — освен към храната. Джуд си спомни как трупваше храна в чинията, качваше я горе в стаята си и се тъпчеше, тъпчеше. И естествено, напълня. „Дебеланка“, така я наричаха по онова време. Но това надебеляване сякаш беше преднамерено. Саботираше себе си.

Оттеглянето й от общия живот беше почти пълно. Като Барбара. Барбара също стана мълчалива, не казваше какво не е наред. Уил заяви, че е депресиращо, и накара Джуд да й каже да си потърси друга квартира.

Но не можеха да постъпят така с едно четиринайсетгодишно момиче, нали? Трябваше да изчакат още осемнайсет месеца. През това време страхът на Джуд от промяната на дъщеря й се смени с гняв, защото според нея поведението й беше себично и цинично.

— Не заслужавам това — оплакваше се тя на Уил. — Имам право да съм щастлива.

Уил се бе съгласил, но й каза, че не бива да взима всичко толкова навътре.

— Това е част от израстването, Джуд — каза й той. — Тя те изпитва. Така правят момичетата на нейната възраст. Ще го израсте. Трябва да й дадем малко пространство.

И те започнаха да прекарват все по-малко време у дома, излизаха на театър или на вечеря, като оставяха проблема у дома. Месеците минаваха и понякога, когато нощем чуваше Ема да плаче, Джуд усещаше вина, но наежена като таралеж, дъщеря й не й позволи да я утеши и да й покаже любовта си. В един момент престана да се тъпче с храна — поне това — но продължаваше да я отблъсква със своето равнодушие, докато малко по малко любовта към дъщеря й избледня.

За разлика от Ема Уил беше винаги до нея, готов да й предложи рамо, на което да поплаче.

— Днес беше непоносима. Сигурно й е дошъл цикълът. Не й обръщай внимание, Джуд — казваше той и я хвърляше в леглото. И Джуд насочи енергията си към по-добрата част от своя живот — Уил.

„Всеки би постъпил така, нали?“

Когато обаче решиха да се оженят, нещата се влошиха драстично. Всъщност тя го реши и в момент на буйна страст той се съгласи.

— Време е да се установя — й каза, докато пушеха от общата цигара след любовния акт. Не беше романтичното обяснение, на което се бе надявала, но пак си беше обяснение.

Да каже на Ема беше истинско изпитание за нея. Още помнеше настъпилата в стаята тишина, когато й съобщи.

— Той ме прави щастлива — й бе казала Джуд и бе добавила наум, „Не като теб“.

Новината отприщи някаква нова сила у дъщеря й и грозното мълчание се замени със затръшване на врати и театрални мелодраматични изпълнения. Арогантното й поведение стана кресливо и предизвикателно. Ема започна да демонстрира открито враждебността си към Уил, обвиняваше го, че третира жените като вещи, че е мъжка шовинистка свиня и сумтеше неодобрително винаги, когато той влезеше в стаята.

В началото Уил приемаше обидите със смях, но Джуд виждаше, че новата Ема му действа зле. Всеки път стоеше нащрек, сякаш си имаше работа с неизбухнала бомба.

Всички се изнервиха. Тя и Уил се хванаха за гърлата, караха се шепнешком в хола, за да не ги чуе Ема. Уил започна да се губи с дни, после се появяваше сякаш нищо не се е случило. Когато я притисна да избере „аз или Ема“, тя се ужаси, но той й обясни всичко толкова ясно.

— Така ще е най-добре за Ема. Като я извадиш от обичайната й среда, й даваш възможност да порасне — каза той.

И в това имаше логика. Тя я усети, докато го слушаше. Естествено, тази, която трябваше да съобщи новината на Ема, беше тя.

— Решихме, че трябва да поживееш известно време при баба си и дядо си, Ема — й каза тя. — Всички имаме нужда да си починем. Разбираш го, нали? Не може да продължава така.

— Но това е моят дом — бе казала Ема. — Защо ме гониш от него? Това негова идея ли е?

— Не. Да, но аз съм напълно съгласна с него — бе отвърнала Джуд.

Дъщеря й се бе усмихнала с онази многозначителна усмивка и тя си бе изпуснала нервите.

— Ти си виновна за всичко — развика й се Джуд. — Ти искаш да изгониш Уил. Той предпочита да си отиде, отколкото да търпи всичко това. Няма да ти позволя да съсипеш живота ми. Ти беше огромна грешка от самото начало.

Тя помнеше ясно лицето на Ема в онзи момент. Бяло като тебешир.

Петдесет и втора глава

14 април 2012 г., събота

Ема

Хари реши да се видят на обичайното им място. Когато й звъннах, веднага разбра, че нещо се е случило, но не попита нищо. Тя знае кога да си държи езика зад зъбите. Каза само:

— Хайде да идем в парка, Ем. Да поседим там и да ми разкажеш какво става.