Читаем Ад на колела полностью

Проблемът е, че не беше в състояние да го забрави, дори и за една нощ. През последните три месеца я измъчваха сънища, в които…

— Какво правиш тук? — попита мъжът отново. Имаше странния навик да съкращава всичко до няколко думи. Сякаш нямаше време да се занимава с още няколко досадни, допълнителни срички.

— Трябва да говоря с теб.

Той сви рамене.

— Тогава говори.

— Не тук. — Тя му отправи своя патентован що за кретен си ти? поглед. — Някъде насаме. Ти живееш тук, на това място, нали? Също като Григ навремето? Защо не ме заведеш в твоето жилище, можеш да ми предложиш и питие? — Младият мъж присви очи и зачака. Повдигайки брадичка, Али изпъна рамене и го погледна решително. — Предположих, че ще реагираш по този начин. — Още една причина да не се обади, за да го предупреди за предстоящото си идване. Не искаше да му даде време да измисли извинение, за да не я види.

Али се завъртя на пети и тръгна към колата си. Докато отваряше рязко багажника, го наричаше мислено с всички мръсни имена, за които можа да се сети. Прокле както него, така и безмилостните лъчи на слънцето, които прежуряха раменете й, докато вадеше куфара. Сложи го с колелцата на земята, издърпа телескопичната дръжка, вдигна чантата си по-високо на рамо и закрачи обратно към Нейт, докато струйка пот се спускаше между плешките й.

Не беше сигурна коя е причината за лошото й настроение, дали непоносимата температура, или неудобството, което изпитваше винаги около този мъж. Вероятно и двете. Или може би просто беше ядосана на себе си, че изобщо предприе това пътуване.

Докато беше жив, Григ бе успял да я вкара в доста неприятни ситуации — и естествено, винаги той беше този, който я измъкваше от тях. Но това вече беше повече от нетърпимо. Този голям, мил глупчо продължаваше да я въвлича в съмнителните си истории дори от гроба.

Проблемът беше, че този път нямаше как да дойде да я спаси. Ето защо тя беше тук, топеше се от горещината, която излъчваха чикагските тротоари, нервите й се бяха опънали до крайност от оглушителната тишина, която я заобикаляше, докато чакаше Нейт да каже нещо… каквото и да е.

Разбира се, да се надяваш на нещо такова беше толкова нелепо, колкото и да се опитваш да пикаеш срещу вятъра, тъй като човекът просто си стоеше там и се взираше в нея, без дори да си помръдне пръста, за да й помогне за багажа — непоносим грубиян.

— Е, къде ме искаш? — най-сетне попита Али, за да запълни задушаващата тишина.

За секунда в очите му проблесна нещо, моментна искра, която оживи безстрастния му черен поглед, а после изчезна толкова бързо, че младата жена се зачуди дали изобщо е било там.

Не, реши тя, със сигурност й се е сторило, че е видяла нещо, защото това би означавало, че е предизвикала някакво вълнение в него, а доколкото й бе известно, мъжът беше същински киборг.

— Е? — нетърпеливо попита отново, когато идиотът просто продължи да стои там. В мълчанието му имаше нещо хищническо, което винаги я смущаваше. А, да, дори червенокосият гигант успя да отмести очи от монитора, за да наблюдава малката драма, която се разиграваше пред него.

Страхотно!

— Ще останеш тук? При мен?

Защо прозвуча така, сякаш с това тя рискува живота си?

— Да, точно това имам предвид. Последните двадесет часа прекарах в колата, нямам желание да карам още толкова обратно до дома. От мазната храна в крайпътните заведения ми се поду коремът. От многото кофеин очите ми се въртят в черепа като топчета за флипер. Уморена съм. Жадна съм. Не съм отседнала в хотел по причини, които ще ти обясня, след като ми позволиш да вляза и ще ти бъда много благодарна, ако го направиш веднага, така че да се махна от това изгарящо кожата ми слънце. Мислех, че лятото в Чикаго е приятно, а всъщност е като проклета огнена пещ. Ако не се лъжа, дезодорантът ми отдавна не действа, а супер голямото безалкохолно, което си купих на границата с Индиана започна да напомня за себе си, което означава, че скоро ще се наложи да използвам тоалетната. Така че — да, имам намерение да остана тук при теб.

Беше го направила отново. Издайническото потрепване на челюстта му показваше, че явно отново го е заляла с огромно количество словесна диария.

Но, каза си тя, поне бе преодоляла първото препятствие, заявявайки намеренията си, макар да го бе направила тромаво и изключително многословно.

— Докога? — попита Нейт неохотно.

— Толкова дълго, колкото е необходимо. — Повдигна брадичка и го погледна смело, все едно му казваше: „Хайде, противопостави ми се, ако смееш“.

Тишина.

Какво друго още трябваше да направи?

— Виж, това е най-малкото, което можеш да сториш за малката сестра на най-добрия си приятел — добави тя. Да, знаеше, че е удар под кръста, но дявол да го вземе, той сам я принуди да извади тежката артилерия.

— Добре — капитулира мъжът, макар на лицето му да бе изписано изобщо не ми се иска да го правя. — Но ще отидем в главната работилница… засега. — Обърна се и влезе през портата.