Читаем Ад на колела полностью

Агентът на Мосад… Чудесно. Още нещо, за което трябваше да се погрижи днес. Обикновено, когато генерал Фулър поискаше от него и момчетата да направят нещо, всички заставаха мирно и отдаваха чест, но за укриването на този израелец бяха необходими някои преговори. В края на краищата, това се оказа не чак толкова лоша сделка, защото вече бяха горди собственици на малко употребяван UH-60 Блек Хоук.

Добре, може би виждаше нещата прекалено розови.

В интерес на истината, хеликоптерът беше доста очукан. Бе участвал в битки през 1989 година, когато САЩ нападна Панама, и оттогава досега бе събирал прах в един хангар. Ако изобщо някой можеше да вкара двадесет и няколко годишния звяр отново в играта, това бе Бунтарката — Ребека Райхарт — талантливият механик на Рицарите и негова лична слабост.

Разбира се, нямаше да си позволи перверзното удоволствие да мисли сега за нея…

— Новият няма много добри езикови познания — отговори той, като дискретно погледна титановия си часовник, спомняйки си за какво всъщност беше повикал Призрака. — Посети ли психолога, за когото ти казах? — Франк се наведе напред. Езикът на тялото му казваше: „Загрижен съм за теб, приятелю“.

Не че бе привърженик на това емоционално нещо — психоанализата, а по-скоро вярваше, че човек трябва да работи над собствените си проблеми в свободното си време. След онова, през което бе преминал, Нейт имаше нужда от помощ.

Мамка му! Човекът определено имаше нужда да поговори с някого.

— Трябва да попитаме Дан Ман и Ози за техния избор на експерт по комуникациите — отвърна Уелър и крехката надежда на Франк, че приятелят му може да е посетил добрия доктор, пропадна.

Добре, с това темата за психолога бе приключена.

— Ами тогава нека да ги попитаме — капитулира той, обещавайки си по-късно да върне Призрака към въпроса за психическото му състояние.

Франк Найт се надигна иззад бюрото си, когато Пати — съпруга на Дан и офис мениджър на „Черните рицари“ АД, влезе в кабинета му.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа — каза тя, — но Джералд съобщи, че на портала имаме посетител. Алиша Морган иска да види Призрака.

И последната искрица от черния огън, който се бе разгорял в очите на Нейт, след като бе заявил, че Ейс ще бъде супер попълнение, мигом изгасна. Мъжът надяна отново на лицето си обичайната маска на студено безразличие.

Е, сега наистина стана интересно!

* * *

— Какво правиш тук, Али?

Младата жена подскочи, стресната от дълбокия мъжки глас. Беше се унесла в глупавата мисъл, че ако червенокосият гигант не й беше казал къде да паркира колата, би могла да реши, че е ням.

Дяволите да го вземат! Несъмнено Нейт беше наследил умението да стъпва безшумно от дядо си — чероки, заедно с орловия нос, блестящите черни очи и гарвановочерната коса. Това беше най-дразнещият му навик — просто да се… материализира.

— Нейт, аз… съжалявам, че ти се и-изтърсих по този начин. — Сърцето и устата й започнаха да заекват едновременно, както винаги, когато я хванеше неподготвена. Някак си успяваше да я превърне от решителна, уверена жена в заекваща, колеблива идиотка. Наистина чудесно начало, Али. — Може би трябваше да се обадя…

Но се бе опасявала, че ако му позвъни и чуе гласа му, ще промени решението си. А този път беше сигурна, наистина сигурна, че има нужда от неговата помощ.

Единственият му отговор беше глухо ръмжене, което сякаш дойде изпод земята. Очевидно двамата с червенокосия гигант са взимали уроци и са били най-добрите ученици в Училището по некомуникативност и неспособност да се дават отговори.

Типично. Точно реакцията, която бе очаквала.

Потисна желанието си да завърти очи. Вместо това реши да се поглези и позволи на погледа си да се плъзне по Нейт, който запълваше пространството между двете крила на портата от ковано желязо. Беше напълнял след последната им среща. Не че беше лошо. Тогава бе твърде слаб. Сега срещу нея стоеше висок над метър и осемдесет мъж с твърди, добре оформени мускули и силно загоряла кожа. Гъстата черна коса беше малко по-дълга, опираше в яката му и съблазнително се къдреше около ушите. Е… съблазнително за някоя наивна жена, може би. Всяка наивна жена, прекарала дори десет минути в негово присъствие, много бързо щеше да осъзнае, че в него няма нищо съблазнително, освен невероятно красивото му лице.

А то наистина беше невероятно красиво.

Жалко, че характера и поведението му бяха като на скункс.

— Не искаш ли да ме поканиш вътре? — попита с неохота, когато й стана ясно, че той е напълно доволен просто да стои там, под знойното лятно слънце, и да я гледа така, сякаш е нещо миризливо, залепнало на подметката на обувката му.

Той наведе леко глава и скръсти ръце пред гърдите си, при което впечатляващите му бицепси изпъкнаха още повече и изпънаха ръкавите на сивата тениска. Младата жена потръпна, въпреки жегата, когато си спомни какво е усещането да те прегръщат тези невероятно силни ръце…

По дяволите, Али, просто го забрави!