Читаем Ад на колела полностью

— Не знам как да ви благодаря — каза, поглеждайки нагоре, за да включи в благодарността си и Ръгби фланелката. Човекът дишаше като запъхтян състезателен кон, облегнат отпуснато на витрината на железарския магазин. Очевидно нито един от спасителите й не бе свикнал с активна физическа дейност, което правеше намесата им още по-героична. — И двамата рискувахте ужасно много…

Ръгби фланелката махна пренебрежително с ръка и я прекъсна.

— Когато една девойка е в беда, се нуждае от помощ — засмя се той, но после се намръщи и притисна ръка към едната си страна.

О, чудесно. Не точно за това си бе мечтала винаги.

— Ранен ли сте? — попита, ужасена при мисълта, че би могъл да е ранен, докато се бе опитвал да спаси нещо толкова незначително като дамска чанта.

— Не. Предполагам, че ребрата ми са леко натъртени.

Тя отвори уста да му благодари отново, когато пронизителният писък на сирени я прекъсна.

— Изглежда кавалерията след малко ще бъде тук — отбеляза господин Франзела.

* * *

Главна квартира на „Черните рицари“ АД

Гус Айлънд, Чикаго, Илинойс

На следващия ден…

— Да, точно така. Това е работилница за мотоциклети. Съвсем малка работилница за поръчкови мотори… Аз пък съм кралицата на Англия — мърмореше Али под нос, докато гледаше през предното стъкло на колата си към… комплекса — това бе най-точната дума, с която можеше да го опише.

Нищо чудно, че Григ бе настоявал да отсяда в хотел всеки път, когато успееше да дойде до Чикаго, за да го посети. Беше й казал, че таванското помещение, в което живее над „работилницата“ — отсега нататък щеше да нарича това място Форт Нокс — е твърде малко, за да може гостът му да се чувства удобно. Още тогава бе заподозряла, че я лъже. А сега? Сега вече беше сигурна, че наистина е било така.

Повечето хора биха погледнали множеството малки тухлени постройки, сгушени около голямата фабрична сграда, намиращи се зад огромните железни порти, и биха отминали просто заради това, което пишеше в интернет страницата им — че мястото е първокласен магазин за мотоциклети по поръчка. Повечето хора щяха да пренебрегнат високата три метра тухлена ограда, на върха на която бяха намотани огромни ролки бодлива тел и закрепени камери, въртящи се на 360 градуса. Биха приели, че това са необходими мерки за сигурност, взети от предприемчивите бизнесмени, които искат да защитят едно малко състояние под формата на инструменти, мотори и оборудване, защото това не беше най-добрият квартал на Чикаго.

Да, повечето хора биха го направили.

Алиша Морган не беше повечето хора.

Беше имала по-голям брат морски пехотинец, който я бе научил на това-онова за мерките за сигурност, а при „Черните рицари“ АД имаше такива в излишък. Неволно в очите й бликнаха сълзи, защото осъзна, че пред нея се намира доказателството за това, че Григ не й бе имал доверие. Той беше загинал и тя действително не бе получила шанса да…

— Госпожо, трябва да оставите колата си пред портата — инструктира я червенокос гигант, стоящ на пост в караулката. Говореше с ясно изразен чикагски акцент, който предаваше на думите му рязко звучене. — След малко ще дойде някой, за да ви придружи до главната работилница.

— Ами… добре — отвърна Али, изтегли светлозеления Приус настрана и паркира, клатейки глава. Погледна в огледалото за обратно виждане и избърса сълзите, полепнали по миглите й, преди да извади ключа от стартера и да метне любимата си чанта през рамо. Излезе от колата и се отправи обратно към караулката и гиганта в нея.

— Та… — започна тя, като облегна лакти на перваза на прозореца и се взря в червенокосия, — отдавна ли работите за „Черните рицари“?

— Достатъчно дълго — изръмжа той, без да откъсва поглед от монитора, показващ комплекса от различни ъгли.

Ах, толкова словоохотлив човек. Кой би се досетил?

Боже, какво правя тук?

Нейт Уелър със сигурност няма да я посрещне добре. За бога, та той дори не я харесваше. Винаги я гледаше с онази студена пресметливост. Тези негови бездънни черни очи я следяха, сякаш е някаква странна буболечка, а той — безпристрастен учен, който я наблюдава.

По дяволите!

Добре, може би притежаваше склонността да говори твърде много, но това отчасти беше по негова вина. Той никога не казваше нищо, и винаги запазваше тази своя упорита, дразнеща сдържаност, нещо, което беше толкова несвойствено за нея, че в резултат Али започваше да бръщолеви така, като че ли в устата й е монтиран двигател.

Което беше прекрасно, просто прекрасно.

Добре де. Той не я харесваше. Що се отнася до това, Нейт можеше да си запази мнението и да го навре там, където слънце не огрява. Не беше нужно да я харесва, за да й помогне.

Защо продължаваше да предъвква наум явната липса на интерес у него, оставаше загадка. Тъй като, честно казано, и Али също не го харесваше.

Беше твърде сериозен, твърде дистанциран, твърде… нещо.

Никога не успя да определи какво точно е това нещо, което я дразнеше толкова много.