Читаем Ад на колела полностью

— Виж, Зи — изплю той в телефона, кръвта се втурна към лицето му, бузите и ушите му изтръпнаха от ярост, — плащам ти достатъчно голяма сума, за да свършиш тази шибана работа. Мисля, че с толкова много пари бих могъл да заглуша твоите опасения. Нима съм сгрешил? Трябва ли да потърся друг, който ще покаже малко повече здрав разум и малко повече кураж?

— Не, сър.

Золнер отговори незабавно, но гласът, идващ от мобилния, не звучеше примирен и нервите на Алдъс не издържаха. Той беше един от най-влиятелните хора в цялата проклета страна и никой нямаше право да му държи такъв тон. Много му се искаше да протегне ръка през телефона и да удуши това нахално малко нищожество.

Може би, когато всичко това свършеше, когато станеше президент, би могъл да унищожи този глупак. Мисълта беше достатъчно приятна, за да понижи кръвното му налягане.

— Добре — изсумтя и оправи копринената си вратовръзка „Бриони“. — Дръж ме в течение.

* * *

Мястото беше същинска лудница.

Нямаше друг начин, по който да се опише сцената, разиграваща се около Али. Беше застанала до парапета на втория етаж на изпълнената с какофония от гледки, звуци и миризми работилница.

Беше научила от красивия мъж, който в момента прекарваше през багажа й някаква странна черна пръчка, докато пееше заедно с бързия ритъм на Рео Спийдуагън, че някога тук е било фабрика за ментолови цигари. На това се дължеше лекият аромат на мента и алкохол, който все още се усещаше във въздуха, въпреки убийствената миризма на масло, грес и кафе, толкова силно, че би могло да изгори всички косъмчета в ноздрите ти.

Последното можеше да потвърди и лично, след като сладка, леко напомняща на матрона, жена на име Пати пъхна чаша от въпросното кафе в ръката й.

В писмата си Григ бе описал Пати като изключителната рецепционистка/секретарка на „Черните рицари“ АД. Тя определено се проявяваше като супержена — появи се с количка за напитки от нищото, преди Али да бе имала възможността дори да остави чантата си.

За съжаление, уменията на Пати като домакиня явно не се разпростираха до кулинарията, защото само след една глътка от токсичната течност, която в „Черните рицари“ АД смятаха за кафе, Али бе принудена да остави чашата настрана, за да се концентрира върху очите си, които всеки момент щяха да изхвръкнат.

За щастие, преди Пати да стане свидетел на борбата й, някой извика:

— Пати! Нямаме алфа уиски! — И Пати изчезна надолу по коридора, вероятно, за да остави в банята алфа уиски4, известна иначе като бърсалка за задник или тоалетна хартия, с каквото име беше известна в цивилизования свят.

Това беше едно от нещата, които Али бе научила от по-големия си брат Григ…

— „Поеми го в движение, бейби!“ — Мъжът, който проверяваше багажа й, представил се като Итън Сайкс, но когото Григ винаги бе наричал Ози, пропя с невероятно чист тенор: — „Ако това е начинът, по който го искаш, бейби, тогава не те искам наоколо!“5.

Ози носеше тениска с картинка, на която бе изобразен любимият знак за поздрав на господин Спок6 и надпис „100% фен на Стар Трек“, което изглеждаше малко нелепо с раменния му кобур и опасния на вид матовочерен пистолет в него. Мъжът приличаше на странна комбинация от маниак и войн. Човек би потърсил такъв като него, за да нахлуе в малка страна или ако има нужда от превод на съобщение, написано на клингонски7.

Без да забележи, че Али го наблюдава, той продължаваше да проверява методично дрехите й, спирайки от време на време само за да посвири на въображаеми китара или барабани.

Цялата сцена беше толкова безумна и сюрреалистична, че Али почти очакваше иззад редицата компютри да изскочи Аштън Къчър и да се провикне: „Вие участвате в скрита камера!“.

А също и това… тези компютри. Мястото изглеждаше така, сякаш е преоборудвано, за да функционира като трета база на NORAD8, в случай че първите две — тези в планините Шайен и във Военновъздушната база Петерсън, изчезнат едновременно от картата.

Абсолютно сюрреалистично.

Но когато Итън посегна да отвори малката чанта, в която се намираше финото й бельо, внезапно й стана кристално ясно, че цялата ситуация всъщност е съвсем реална. О, да. Реши, че сега е идеалният момент да се измъкне от това малко упражнение.

— Дявол да го вземе — промърмори тя.

— Какво? — попита Нейт. Той наблюдаваше целия процес, скръстил пред гърди силните си ръце, с разтворени на ширината на раменете крака, и съхраняваше всеки отделен детайл в неразгадаемия си мозък.

— Нищо — отвърна Али и залепи на лицето си усмивка, която се надяваше, че изразява равнодушие. Вече беше достатъчно нервна, след като очевидно бе включила някаква аларма, когато влезе в сградата. В резултат на това Нейт се бе обърнал и се бе намръщил. Което, разбира се, я накара да започне да дрънка неконтролируемо за липсата на правителствени ограничения при сондирането в крайбрежните зони.

Да. Какво?

Сондажи в крайбрежните зони? Наистина ли бе говорила за това?