— Добре. — Тя намести отново дръжката на чантата си и погледът й залепна за съблазнително изглеждащия задник, обгърнат в спортни панталони цвят каки, дълги до коляното. Чудесно оформени седалищни мускули! Мъжът беше истински кретен, но Али просто не можеше да спре да точи лиги.

Според нейното мнение това беше огромна загуба, тъй като човекът беше толкова мрачен. Или може би беше невероятен късмет. Защото, ако имаше дори само един грам чар, тя щеше да е обречена още от първия ден.

На седемнадесет бе изпълнена с хормони и любопитство, копнееше да се влюби диво и страстно в момче, което да боготвори земята под краката й. По това време беше убедена, че това хипотетично момче ще бъде красиво и забавно, с най-невероятната, разтапяща сърцето, усмивка.

Нейт определено покриваше критериите й за красив мъж. Уф! Когато го видя за първи път, краката й се подкосиха и едва не тупна по задник.

Все още си го спомняше така, сякаш беше вчера…

Беше предпоследният й ден в гимназията. Носеше любимите си дънкови къси панталонки и тениската, която си беше купила предната седмица, преди концерта на Бон Джоуви. Намираше се в кухнята на родителите си и се беше замислила дълбоко за теста по математика, който бяха правили първия час — тестът, за който не бе учила толкова, колкото беше необходимо — когато изведнъж подскочи и — Бам! Това беше любов от пръв поглед.

Любов, продължила точно пет минути, защото Али бързо разбра, че на ефрейтор Нейтън Уелър му липсва каквото и да е чувство за хумор, а скоро след това заподозря, че мъжът дори не знаеше как да се усмихва. Освен това, той правеше измъчена физиономия всеки път, когато се опиташе да го ангажира в разговор, което уби всичките й мечти още в зародиш. Буквално.

Така че, да, вероятно бе наистина добре, че Нейт беше така навъсен, в противен случай още преди години щеше да е загубила сърцето си по него.

Той се обърна и я хвана да се взира в него.

— Идваш ли? — попита лаконично, сякаш изобщо не му пукаше, ако отговори с „не“.

— Разбира се. — Тя вдигна високо нос и покорно го последва в шибания Форт Нокс.

Когато най-накрая достигнаха стоманените врати на фабричната сграда, той извади някакъв странно изглеждащ ключ от джоба си и го пъхна в още по-странна дупка, която не беше забелязала, тъй като беше скрита зад нит. Прозвучаха серия от кликвания и звуков сигнал, последван от силен трясък.

Огромната метална врата се отвори почти безшумно.

Обикновена работилница за мотоциклети! Как ли пък не!

Глава 2

Вашингтон, окръг Колумбия

Седнал в дългия черен седан, паркиран на изцапания с мазни петна паркинг пред магазин 7-Илевън2, сенатор Алън Алдъс наблюдаваше млад афроамериканец, облечен в потник на дупки, който изстреля фаса на цигарата си през мършавото си рамо, преди да се отправи към сребрист мерцедес, паркиран до въздушните тръби на климатичната инсталация. Провисналите дънки на мъжа оставяха на показ абсурдно голяма част от долното му бельо, а обувките на надутото копеле вероятно струваха много повече, отколкото изкарва на месец.

Маратонки бе терминът, който използваха децата в днешно време. Идиоти!

Алдъс видя, че стъклото на мерцедеса се плъзга надолу, забеляза бързата размяна и златното копче на ръкавела на водача. Малкото бижу говореше за богатство и благоденствие и Алдъс предположи, че току-що е станал свидетел на това как някой високопоставен държавен служител се снабди с ежедневната доза от самостоятелно предписаното успокоително.

Не беше изненадан. Не, не и тук в центъра на греха — Вашингтон, окръг Колумбия. В столицата на Съединените щати имаше повече тайни и повече скрити мании, отколкото където и да е било другаде по света. И възможността една от неговите да бъде разкрита, го накара да вдигне капачето на звънящия мобилен телефон.

— Какво?

— Тя спря в Чикаго.

— Хмм… — Прокара ръка по лицето си, а след това бързо погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не е разрошил косата си.

Добре. Всеки косъм си беше на мястото. Двете сиви ивици на слепоочията му бяха безупречни, както винаги. Боядисваше ги, естествено. На петдесет и пет повечето мъже биха дали не малко, за да имат толкова гъста, тъмнокафява коса, но за човек в неговото положение среброто добавяше нотка на вдъхваща доверие зрелост. Караше хората да мислят, че притежава повече мъдрост, отколкото мнозина други.

Обичаше да вярва, че са прави.

Притежаваше рядката способност да прозре какво трябва да бъде направено и след това го правеше. Без колебание. Без съмнения. Възприемаше се като човек на действието, оставящ Тома Неверниците по света да се грижат за подробностите. Цели държави можеха да бъдат създадени или унищожени, преди някои от световните лидери да успеят да приключат с проверката на правописа в досиетата си.

Беше му ясно, че невероятно мудното темпо, с което работи правителството на САЩ, никога няма да се промени, затова беше решил да го заобиколи и сам да предприеме курс на действие.