Читаем Ад на колела полностью

Едва когато идиотът грубо дръпна каишката на дамската чанта от рамото й, младата жена осъзна, че е изпаднала в сериозна беда. При повторното силно дръпване, тя се завъртя като пумпал, при което пазарската й торба полетя във въздуха, а съдържанието й се разпиля по улицата подобно на пъстроцветни бонбони. Кафяв седан мина през кесия с орехи. Черупките им се строшиха с оглушително ра-та-та, ужасно наподобяващо звука на автоматична стрелба.

— Хей! — изкрещя някой. — Този се опитва да я ограби!

Това беше достатъчно, за да я изтръгне от моментния шок. Али сграбчи широкия едва сантиметър кожен ремък на чантата си и го дръпна с цялата сила, която притежаваше. Всеки гуру по самозащита на този свят би я посъветвал просто да я остави. Една чанта не струва колкото живота й, но точно тази й бе подарък от Григ…

Мъжът, който стискаше чантичката й в месестия си юмрук, имаше телосложение като на немски танк — грамада от изпъкнали мускули, без врат. Лицето му беше скрито под скиорска маска. Би могъл да изтръгне лесно малката чантичка от отчаяната й хватка, ако едновременно с това не се опитваше да се защити от необичайно героичния човек, който го налагаше по главата и раменете с франзела.

— Обади се на полицията! — изрева господин Франзела, нанасяйки удар след удар, докато багетата започна да се раздробява и миризмата на прясно изпечен хляб изпълни влажния въздух.

Това успя да подтикне към действие застиналите с отворена уста зяпачи. Докато Али и господин Франзела се бореха с крадеца, хората започнаха да вадят мобилните си телефони от различни джобове и се втурнаха към тях.

Човекът с ръгби фланелката стигна пръв до мястото и скочи върху широкия гръб на нападателя. Уви ръка около месестата му шия и стисна, докато очите на насилника — единствено те се виждаха под страшната маска — изскочиха като на карикатура. Внезапно Али съжали, че беше сравнила Ръгби фланелката с гигантска пчела.

— Хванете му краката! — извика той. Господин Франзела се хвърли и сграбчи коленете на крадеца, което събори и тримата на тротоара в плетеница от размятащи се ръце и крака.

Някак си нападателят успя да се отскубне от камарата тела. Той вдигна забележителната си телесна маса от асфалта и се затича към отсрещната страна на улицата, избягвайки трафика, като се размина на косъм с камион на UPS, движещ се с превишена скорост. За толкова огромен човек, мъжът бе изненадващо пъргав. Шофьорът на камиона натисна спирачките и със свирене на гуми спря, след което се наведе през прозореца и размаха юмрук зад гърба на бягащия крадец.

Али въздъхна тежко и се опита да проследи с поглед нападателя, който криволичеше между минувачите и паркираните автомобили. Внезапно спря да диша — по-зашеметена, отколкото ако я беше ударила мълния. Неуловимата й сянка неочаквано се появи от ресторанта за бързо хранене „Суонсън“ на отсрещната страна на улицата.

Поне си помисли, че е той. Никога не можеше да каже със сигурност, защото човекът винаги носеше бейзболна шапка, която скриваше доста добре лицето му. И все пак… Имаше същата солидна конструкция, същата квадратна челюст…

Добре, започваше да става твърде странно.

— Хей! — извика му тя, докато господин Франзела и Ръгби фланелката ставаха от тротоара. Мъжът с бейзболната шапка с нищо не показа, че я е чул. — Хей, ти! — Али извика отново и се затича към улицата. По дяволите, беше й писнало всеки ден да изпитва това усещане, това чувство на… параноя. Ако можеше да го разгледа добре поне веднъж, тогава щеше…

Мистериозният мъж излетя като стрела.

Какво?! Нима наистина бяга от нея?

Когато той скочи в един голям джип и незабавно запали двигателя, младата жена получи своя отговор.

Бягаше от нея.

Какво, по дяволите, става тук?

Точно когато щеше да се спусне след него, господин Франзела я дръпна обратно на тротоара.

— Хей, ти — каза той, като все още се опитваше да си поеме дъх, — пичът отдавна изчезна. Не се опитвай да го настигнеш, защото могат да те прегазят.

Господин Франзела се отказа от опитите си да я успокои, наведе се напред, опря ръце на колене, отпусна глава и задиша тежко — като куче в горещ летен ден.

Естествено, беше помислил, че тя иска да се втурне след нападателя, в което вероятно имаше много повече смисъл, отколкото в тичането след някакъв неуловим мъж, за когото бе сигурна, че следи всяка нейна крачка през последните три месеца.

Али утешително сложи ръка върху потното рамо на своя спасител и бръкна в чантата си — тази, която крадецът не бе успял да отмъкне — точка за Алиша Морган и двамата й невероятни герои, и извади блекбърито си. Бързо фокусира и увеличи регистрационния номер на джипа върху екранчето и го снима, точно преди да завие зад ъгъла. След това се наведе, за да погледне господин Франзела в зачервеното, изпотено лице.