Любезният човек му се усмихна и не се изсмя гръмогласно, показвайки зъбите си, въпреки че той с мъка отключи катинара на колелото си.

— Знаеш, че с удоволствие бих ти донесъл покупките вкъщи, нали? Само се обади и идваме.

— Много е важно да се справяш сам.

— Разбира се. А ти се справяш чудесно, Джим. Но ако има нещо, просто звънни. Съгласен ли си?

— Връхчето на опашката на лисицата е бяло, затова е октомври — обясни мъжът с бялата велосипедна каска, завъртя бързо педалите и подкара колелото към къщи, като този път постави нов рекорд — под двайсет и две минути, макар че беше много, много хлъзгаво, особено по средата на пътя.

22.

Къри се събуди от писукащ звук някъде в далечината и се пресегна към будилника на нощното шкафче, за да го прекрати. Пръстите му напипаха копчето отгоре и писукането секна. Той потъна отново в сън; усмихнат, придърпа завивката и се претърколи към Сюнива, за да усети топлината на тялото ѝ. Обичаше да лежи така. Този момент, тези няколко кратки минути, когато се преструваха, че не се налага никой от тях да става за работа. Когато изключваха будилника, уж никъде не трябва да ходят, свободни са и решават сами: ще правят каквото си искат — без принуда, без началници, само те двамата под завивките. Меката ѝ топла кожа се опираше до неговата, когато мушваше нос в ямката на врата му и си сгушваше в него, сякаш в очакване той да се грижи за нея. Къри я придърпа по-близо до себе си. Осъзна го още щом я видя: искаше я: жената с дългата червена коса и прелестна усмивка, която винаги купуваше кафе от същото място като него, всяка сутрин, той на път за полицейската академия, а тя — за работата си като медицинска сестра. Един ден събра смелост да я покани на кино и за голяма негова изненада тя се съгласи.

Къри отвори очи и погледът му се плъзна по купчина кашони върху гол балатум в апартамент, който категорично не беше неговият, и тогава действителността бавно се завърна. Беше заспал с дрехите на тънък дюшек, не вкъщи, не, със сигурност не се намираше вкъщи — тя бе сменила бравата, именно това направи, за да не може да си отваря вече със своя ключ. Писукането не преставаше. Объркан, Къри се надигна бавно от тънкия дюшек и полузаспал последва звука в коридора и право срещу лицето на мъж, застанал пред вратата на жилището на Миа.

— Миа Крюгер? — попита мъжът с рядка брада и погледна листа в ръката си.

— На нея ли приличам? — промърмори Къри, още беше пиян.

Два дни пиянство. След като му бе заявила, че не желае повече. Сюнива.

— Ъъъ, не. — Мъжът се огледа, очевидно изненадан от гледката, на която се бе натъкнал.

Майната ти, Йон. И този път съм сериозна, дявол да го вземе. Писна ми, мамка му. Всички пари? Всичките ни пари? Знаеш ли колко много работих? Даваш ли си сметка?

— Според вас приличам ли на Миа Крюгер?

Къри усещаше собствената си миризма, но се надяваше непознатият отвън да не я долови. Две денонощия запой в едни и същи дрехи, без да ходи на работа, изобщо не му пукаше.

— Мога да дойда по-късно. — Мъжът в работни дрехи изглеждаше почти разстроен. — Но в мазето има плесен…

— Какво? — Къри едва стоеше прав, тесният коридор се полюшваше под краката му. — И това е последният апартамент… — продължи нисичкият човек на вратата. — Жилищният съвет…

— Окей. — Къри сграбчи една закачалка, понеже подът заигра още по-бързо под краката му.

След няколко минути се намираше пред стадион „Бишлет“ с обувки и връхна дреха. Даде ключа от апартамента на мъжа в работни дрехи, помоли го само да го пусне в пощенската кутия. Прерови джобовете на якето си и намери кутийката тютюн, натъпка една доза под горната си устна, като междувременно махна на свободно такси, пъплещо по улица „Бишлетгата“ край стадиона.

В асансьора беше тясно. Беше го вземал милион пъти, но днес бе различен — наподобяваше херметично затворена кутия. Зарадва се, когато вратите най-сетне се отвориха и го пуснаха да се измъкне.

— Ехо?

Предпазливо, с несигурна крачка, Къри влезе в работното помещение, но там цареше пълна тишина. Отиде в стаята за почивка, взе чаша от кафе машината, долепи я до устните си, отпи от киселото кафе и с несигурна крачка се отправи към заседателната зала.

— Здрасти! Все пак дойде.

В коридора ненадейно насреща му изникна Юлва.

— Какво искаш да кажеш с „все пак“? — усмихна се Къри и като отпи отново от кафето, се опита да изглежда трезвен, което явно му се удаде.

— Миа каза, че си болен и няма дойдеш. Това имах предвид. — Юлва закрачи пред него по коридора.

— Да, малко. Грип — прокашля се Къри. — Но не се въздържах да не дойда, не ми се лежеше вкъщи. Как върви тук, има ли нещо ново?

Той последва Юлва до кабинета ѝ, наблюдаваше я как набира нещо на клавиатурата, но внимаваше да стои на достатъчно разстояние, та да не усети тя каква миризма излъчва тялото му.

По дяволите.