Поклати глава и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, подкарвайки по алеята към разсадника. Рано тази сутрин му се бе обадила Хелене Ериксен и не преувеличаваше. Репортери бяха превзели мястото: като ято скакалци са, нахлуват навсякъде. Момичетата са уплашени, какво да правим?

Мунк паркира пред главната постройка, слезе от черното ауди и се усмихна. Хелене Ериксен започваше да му допада. Скакалци. Сякаш репликата беше негова.

Запали цигара, а в това време Ким Колсьо се приближи към стълбите пред голямата бяла сграда.

— Цирк. — Ким посочи с глава дъното на алеята.

— Ситуацията е под контрол — увери го Мунк. — Как е положението тук?

— Добре. — Ким се поогледа. — Разполагаме с две класни стаи и офис. Малко е допотопно, но работим. Грьонли очевидно е доволен, че е излязъл от участъка, Двойния Йенсен е тук, съставих списъка, както поиска, та двамата да се заемем с най-важното.

Мунк бе помолил управлението в „Грьонлан“ за подкрепление и Микелсон преразпредели към тях екип от Крипос, националната служба за борба с организирана и друга тежка престъпност — Йенсен и Йенсен, известни като Двойния Йенсен. Мунк едва ли щеше да избере точно тях, но както и да е, имаха нужда от още хора.

— Къри пътува насам, ще го сложим при тях — измърмори главният следовател и пое дълбоко цигарен дим, за да скрие от Ким силното си раздразнение.

— Така ли? Миа не спомена ли, че е болен?

— Очевидно е оздравял.

— Чудесно. — Ким изкачи стълбите и влезе в импровизираната стая за разпити, последван от възпълния си шеф.

— Кого ще изслушаме първо? — попита Мунк, след като си свали палтото и разтърка ръце, за да ги стопли.

Навън още беше студено. Мунк си спомни за Миа. Той изобщо не обичаше студа и мрака, но на младата му колежка ѝ беше много по-зле. Мракът обземаше ума ѝ и не я оставяше до пролетта. Отърси се от тази мисъл и прочете първото име от списъка, който Ким сложи пред него.

— Бенедикте Рийс? — Мунк погледна въпросително колегата си. — Разбрахме се първо да разпитаме този Паулус.

Ким сви рамене.

— Грьонли го пое.

— И защо?

— Той настоя.

— Момчето? Паулус? Защо?

— Когато дойдохме, стоеше насред двора — отвърна Ким. — Май не беше спал много. „Мислите, че съм аз, защото съм такъв, какъвто съм. Моля ви, разпитайте първо мен.“

— Виж ти!

— Затова остави на Лудвиг да го поеме. Да успокоим душичката на момчето.

— „Защото съм такъв, какъвто съм“. Какво ли иска да каже с това? — почуди се Мунк.

— Вероятно предполага, че сме видели досието му — отбеляза Ким.

— Не бяха ли само дреболии? — попита главният инспектор.

— Да, да. Притежание на малко количество хашиш, взлом в магазин, вкарал открадната кола в канавката — всичко на по-ранна възраст. Нищо чудно да е извършил и неща, за които не знаем. Във всеки случай, както сам разбираш, има угризения на съвестта, затова Грьонли го разпитва. Още е вътре.

— Добре. — Мунк прелисти книжата пред себе си. — А коя е тази Бенедикте Рийс?

— Последно тя е видяла Камила Грийн жива. Сигурно ще ни довери нещо важно. Хелене Ериксен се опитала да го изкопчи от нея, но тя отказва да си отвори устата, преди да ѝ позволят да говори с полицията.

— Виж ти! — Мунк вдигна вежди. — Хубаво, нека влезе.

24.

Миа сви към двора. Анерш Финста вече чакаше на стълбите. Център по езда „Хюрюм“. Отвън много напомняше разсадника, който вчера посетиха с Мунк. Дълга алея с величествени брези, заобиколена от заскрежени поля, водеше към видимо добре поддържаната база: прекрасна, масивна бяла сграда, покрит с чакъл двор, изключително красива постройка от червени тухли, вероятно оборът. Миа Крюгер слезе от колата и я обзе приятно чувство. Не се виждаше открито море, не това беше причината, но все пак мястото ѝ напомняше остров Хитра. Тук цареше покой.

Прекрасен, очевидно поддържан с любов център по езда сред омиротворена и красива природа.

— Здравейте! — поздрави мъжът на стълбите и се спусна да я посрещне. — Анерш Финста.

— Миа Крюгер. — Миа пое студената му ръка, явно дълго бе стоял навън.

Мъжът на средна възраст срещу нея се усмихна.

— Да, знам коя сте. При други обстоятелства бих казал, че посещението ви е чест за мен.

— Наистина ли? — любезно отговори Миа и се опита да разбере дали това не е опит да я обезоръжи, да я предразположи, но не забеляза нищо такова. На пръв поглед Финста приличаше на владението си — грижовен към външния си вид, без това по някакъв начин да изглежда преднамерено.

— Каква трагедия! — възкликна той, след като я въведе в помещение, служещо за дневна, както се стори на Миа.

Посочи ѝ стол и се усмихна колебливо.

— Да ви предложа ли нещо, или…

— Или направо да преминем към въпроса? — отвърна на усмивката му тя и окачи коженото си яке на стола.

— Да — кимна Финста, сякаш бе очаквал и се бе надявал на този отговор.

Издърпа стола срещу нейния, седна и за момент сведе поглед към бялата покривка, после някак си събра смелост, без Миа да е отронила и дума.