Читаем Совата полностью

Набра номера му и опита да се съвземе, чувайки далечния сигнал. Миа не съумяваше да определи какво, но имаше нещо у Мунк. Предизвикваше угризения у нея. Задето пие толкова много. Задето е потисната. Задето просто иска да си отиде. Той ѝ възлагаше големи надежди — сигурно затова. Ясно си спомняше срещата им в кафенето, когато я бе взел от Полицейската академия. Опитваше се да ѝ внуши, че ще има огромен късмет, ако я назначат в новооткрития отдел, но през цялото събеседване желанието му да я привлече на всяка цена бе очевидно и тя изобщо не се притесни и не изпита неудобство. Холгер беше чудесен. Затова го харесваше толкова много. Не обичаше да споделя чувствата си, но бе почти прозрачен. Поне за нея. Беше мил. Прекрасен човек. Навярно затова така я гризеше съвестта. Дарбата ѝ. Беше заложил на Миа. Вярваше в нея.

Ела, Миа, ела.

Сервитьорът се върна с още алкохол. В този момент в слушалката се чу плътният глас на Мунк.

— Да — избоботи той.

— Да?

— Какво да?

— И аз това питам. Звънял си — смотолеви Миа — надяваше се да звучи задоволително трезва.

— Да — отвърна разсеяно Мунк, сякаш се занимаваше с нещо друго и е забравил, че е звънял.

— Има ли нещо ново?

— Ъ-ъ-ъ, да, извинявай.

— Какво е станало?

— Преди няколко часа получих две обаждания — от „Дагбладе“ и от „Ве Ге“ — поде той — този път, без да се бави. — Мълвата е плъзнала, така да се каже — утре ще отпечатат снимки от местопрестъплението. Вероятно всеки момент ще ги пуснат в интернет.

— От местопрестъплението ли? — учуди се Миа. — Как са се добрали до тях?

— Един дявол знае! — изръмжа Мунк. — Но очевидно не можем да направим нищо, затова трябва да сме готови. Говорих с Анете и тя ще действа чрез „Грьонлан“. А утре в девет е насрочена пресконференция — ще започнем оттам. И да…

Мунк пак замълча, като че ли обмисляше думите си.

— Какво?

— Държим нещата под контрол, но е важно да…

— Кое е важно?

За момент пак стана тихо.

— Не бива да биеш на очи — изстреля Мунк, сякаш се боеше да го изрече.

— В какъв смисъл? — попита Миа.

— Налага се да те държим настрана.

— Как така настрана?

— Все пак официално не си се върнала на работа. Знаеш какво е положението. Става въпрос за теб и ако вестниците научат, че участваш в разследването, макар че си отстранена…

Раздразнение обзе Миа. Тя се пресегна, взе халбата с бира и отпи голяма глътка.

— Там ли си? — попита кротко Мунк.

— Да, тук съм — отвърна троснато тя.

— Става ли?

— Микелсон ли те погна?

— Да, но…

Очевидно Мунк изпитваше неудобство от цялата ситуация и Миа не виждаше причина да му се цупи. Знаеше, че ако е по силите му, ще направи всичко за нея.

— Не се притеснявай, Холгер. — Тя успя да се успокои. — Ще бъда невидима, ако това искаш. Няма проблем.

— Благодаря. — Мунк не скри облекчението си. — Знаеш…

— Знам — увери го тя. — Неуравновесена съм и злепоставям службата.

— Не, Господи, не исках да кажа това…

— Не се притеснявай, Холгер — повтори Миа и беше искрена.

Защо да говори с вестниците? Преследваха я седмици наред след случката преди няколко години, когато застреля Маркус Скуг, гаджето на Сигри. Не беше възможно да излезе от апартамента си, накрая се принуди да се скрие в хотел в квартал „Майорстюа“. Не, в никакъв случай. Като се замисли, нямаше никакъв проблем да остане в сянка.

— Благодаря — отдъхна си Мунк.

— No stress, не мисли за това, Холгер. Значи, тази нощ ще са в интернет, а утре — на първа страница?

— Така изглежда — промърмори Мунк, щастлив, задето е сменила темата.

— Но няма да покажат снимки на трупа, нали?

— Не, не. Шайка идиоти са, но даже и те имат някакъв морал, колкото и да е учудващо.

— Какво ще публикуват тогава?

— Само местопрестъплението.

— Снимка от мястото, където е намерена?

— Не споменаха подробности, но предполагам, че разполагат с пентаграмата, свещите, перата, където е оставено тялото. Лешояди проклети!

— Има ли начин да разберем откъде ги имат?

— Снимките ли?

— Да.

— Възложих задачата на Лудвиг. А, да, между другото…

Миа отново отпи от бирата и в същия момент съзря познато лице, изникнало откъм входа. Набит булдог с гола глава беше влязъл в пререкание с един от портиерите, който очевидно не възнамеряваше да го пусне в бара.

— Лудвиг получи резултатите за перата.

— Какво? — Миа се надигна.

— Перата от местопрестъплението — уточни Мунк. — От сова са.

— Сова ли? Всичките пера ли?

— Да, така изглежда. Не знам как правят разлика, но…

— Ще продължим утре — прекъсна го Миа. — Тук възникна нещо. Става ли?

— Моля? Да, добре. Съвещание в десет.

— Хубаво.

— Чудесно и благодаря за… знаеш за какво — измърмори Мунк.

— Няма проблем — приключа разговора Миа и се упъти към вратата, където бе настъпила суматоха.

— Миа! — ухили се Къри, щом я съзря, и протегна ръце към нея.

— Не може да влезе.

— Не съм пиян, мамка му — изфъфли той и изтръгна ръката си от хватката на едрия портиер.

— Всичко е наред — успокои ги Миа. — Идва с мен, само да си взема нещата.

— Не съм пиян, мамка му — повтори Къри и изведнъж се препъна в собствените си крака и се строполи възнак на пода.