Читаем Шърли полностью

— Тъй и щях да направя, ако за нещастие не се случи така, че поканих Боултби да вечеря с мен, когато го срещнах да се връща от сбирката на Библейското дружество в Нанъли. Обещах да пратя вас като мой заместник, за което впрочем Мур съвсем не ми благодари, защото предпочита мен вместо вас, Питър. Ако се появи нужда от помощ, ще дойда — сигнал за това ще бъде звънът на камбаната на тъкачницата. А вие тръгвайте, освен — той внезапно се обърна към Суийтинг и Дън — освен ако Дейви Суийтинг или Джоузеф Дън не предпочетат да сторят това. Какво ще кажете, господа? Задачата е благородна, не без наличието на известна опасност за подправка, тъй като околността се намира в особено състояние, както добре ви е известно, а Мур и тъкачницата заедно с всичките му машини са обект на силна ненавист. Не се съмнявам ни за миг, че под жилетките ви бушуват рицарски чувства и едва сдържате храбростта си. Навярно съм твърде пристрастен към Питър, моя любимец. Малкият Дейвид вероятно може да бъде също толкова смел или пък безупречният Джоузеф? Малоун, в крайна сметка вие сте само един непохватен Саул18, който може единствено да дава назаем доспехите си — дайте пистолетите и донесете тоягата си от ъгъла.

С многозначителна усмивка Малоун извади пистолетите си, като предложи по един на своите събратя, но те далеч не събудиха някаква жар у тях. С изящна скромност всеки от двамата господа отстъпи крачка назад от протегнатите към тях оръжия.

— Никога не съм вземал в ръка подобно нещо — заяви Дън.

— Аз почти не познавам мистър Мур — промърмори Суийтинг.

— Ако никога не сте похващали пистолет, опознайте това усещане сега, велики сатрапино на Египет19. Що се отнася до малкия менестрел, вероятно той предпочита да срещне филистимляните въоръжен единствено с флейтата си. Дайте им шапките, Питър — ще отидат и двамата.

— Не, господине. Не, мистър Хелстоун — това не би се понравило на майка ми — умоляваше Суийтинг.

— А поначало аз никога не се меся в неща от подобно естество — отбеляза Дън.

Хелстоун се усмихна язвително; Малоун изцвили като кон в смеха си. Сетне напъха оръжията обратно на местата им, взе шапката и тоягата си и като заяви, че никога не се е чувствувал по-склонен да се бие, отколкото в момента, и че желаел цяла тълпа мърляви дрипльовци да се довлекат до тъкачницата на Мур тази нощ, излезе, вземайки стъпалата надолу по две наведнъж, и така силно затръшна външната врата след себе си, че разтърси цялата къща.

Вечерта беше неимоверно мрачна — звезди и луна бяха удавени в оловни буреносни облаци, които през деня биха изглеждали сиви, но в този нощен час имаха цвета на норка. Ала Малоун не бе човек, склонен към съзерцание на природата. Промените й, в по-голямата си част, отминаваха незабелязани от него — той можеше да върви в продължение на цели мили в някой априлски ден, тъй различен във всеки свой час, без да забележи любовното докосване между земята и небето, без да съзре слънчевия лъч, погалил върховете на хълмовете и поръсил по тях зелени усмивки, сляп за това как след дъжда те гушеха хребетите си в надвисналите кичури на облаците. Поради тази причина той не си направи труда да сравни тазвечерното небе — една спотайваща се, набраздена бездна, в която само някъде на изток, отвъд хоризонта, пещите на железодобивната фабрика в Стилброу мятаха своето мъждукащо зарево — с небето на една безоблачна мразовита нощ. Не се терзаеше от въпроса къде са се дянали съзвездията и планетите, нито пък жалеше за синьо-черното спокойствие на въздушния океан, обсипан с тези бели островчета, под които сега един друг океан, с по-тежки и по-гъсти води, се рееше и ги закриваше от погледа. Упорито следваше пътя си, с леко наведено напред тяло, килнал по ирландски шапката на тила си. „Туп, туп“ — тракаше той по каменната настилка, където пътят можеше да се похвали с подобно съоръжение; „шляп, шляп“ — през разкаляните коловози, където тази настилка бе заменена от рядка киша. Оглеждаше се за определени ориентири — за острия връх на брайърфийлдската църква, а по-нататък — за светлините на „Червената къща“. Това бе странноприемница и когато я наближи, тлеещият огън в камината, чиито отблясъци се виждаха през полуспуснатото перде на прозореца, гледката на чашите върху кръглата маса и на веселяците, насядали по дървените пейки, едва не отклониха курата от пътя му. Той копнееше за чаша уиски с вода — ако беше на друго място, тази мечта моментално би била реализирана, но компанията, насъбрала се в трапезарията, се състоеше от самите риаши на мистър Хелстоун, а те всички познаваха курата. Ето защо той въздъхна и отмина.