Читаем Шърли полностью

— Защото те са най-високите и най-хубавите. А Дора пък е най-едрата и тъй като вашият приятел, мистър Суийтинг, е с дребна и слаба фигура, стигнах до извода, че, следвайки правилото в подобни случаи, той е предпочел своята противоположност.

— Прав сте — Дора е. Но той май няма никакви шансове, нали, Мур?

— Какво притежава мистър Суийтинг, освен куратството си?

Този въпрос подействува на Малоун като силно погъделичкване — той се смя в продължение на цели три минути, преди да отговори.

— Какво притежава Суийтинг ли? Ами че Дейвид има арфа, или флейта, или какво беше то там. Има и някакъв часовник от фалшиво злато, а такива са и пръстенът, и монокълът му — това има Суийтинг.

— И как ще съумее да снабдява мис Сайкс поне с рокли?

— Ха, ха! Чудесно! Ще му задам този въпрос още щом го видя. Хубавичко ще го подредя за самонадеяността му. Но несъмнено той очаква стария Кристофър Сайкс да помогне с нещо. Мистър Сайкс е заможен, нали? Живеят в голям дом.

— Сайкс развива доста солидна търговия.

— За такова нещо трябва да си богат, а?

— За такова нещо трябва да си много внимателен с богатството си — в днешно време да помислиш за отнемане на средства от търговията си, за да осигуриш зестри на дъщерите си, е толкова вероятно, колкото аз да мечтая да съборя къщурката си там долу и на мястото й да вдигна къща, голяма колкото Фийлдхед.

— Знаете ли какво чух онзи ден, Мур?

— Не. Вероятно, че съм се гласял да извърша нещо от този род. Вашите брайърфийлдски клюкарки са способни да го кажат, а дори и нещо още по-глупаво.

— Че сте се гласели да наемете Фийлдхед — впрочем това място ми се стори доста неприветливо, когато минах покрай него тази вечер — и че сте имали намерение да заведете там една от госпожиците Сайкс като господарка на този дом. С една дума — да се ожените! Ха, ха! Та коя ли ще е тя? Сигурен съм, че е Дора — сам казахте, че е най-хубавата.

— Питам се колко пъти съм бил сватосван, откакто съм дошъл в Брайърфийлд! Името ми е било свързвано поред с всяка подходяща за женитба дама в околията. По едно време бяха двете мис Уинс — първо тъмната, а сетне русата. После пък червенокосата мис Армитидж, след нея зрялата Ан Пирсън, а сега пък цялата чета на госпожиците Сайкс. Един бог знае кое дава храна на подобни клюки. Не посещавам никого, а компанията на дами търся почти толкова ревностно колкото и вие, мистър Малоун. Ако ходя до Уинбъри то е, за да се обадя на Сайкс и Пирсън в кантората им, където разговорите ни са заети с неща, съвсем далечни от любовни ласки, създаване на дом и зестри. Платовете, които не можем да продадем, работниците, които не можем да вземем на работа, тъкачниците, които не можем да подкараме, превратният ход на събитията, който не можем да променим — тези неща изпълват съзнанието ни понастоящем и почти изцяло изключват бляновете на любовта и тям подобни.

— Напълно ви разбирам, Мур. Ако има нещо, което да ненавиждам повече от всичко на света, това е мисълта за женитба. Имам предвид женитбата в общоизвестния смисъл — като проява на слабост. Двама клети нещастници, които се споразумяват да обединят беднотията си посредством някаква въображаема връзка на чувствата — глупости! Но един изгоден съюз, който може да бъде изграден на основата на възвишени възгледи и солидно богатство, не звучи никак зле, а?

— Не — разсеяно отвърна Мур.

Темата явно не го вълнуваше и той не проявяваше интерес. След като поседя известно време замислен, вторачил поглед в огъня, изведнъж извърна глава.

— Я чакай! — извика той. — Не чухте ли шум от колела?

Мур се надигна, отиде до прозореца, отвори го и се заслуша. След малко го затвори.

— Това е шумът на вятъра — отбеляза той — и на придошлия поток, който се спуска надолу в ниското. Очаквах фургоните към шест часа, а сега е почти девет.

— Сериозно ли мислите, че монтирането на тези нови машини ще ви изложи на опасност? — попита Малоун. — Хелстоун е на мнение, че точно това ще се случи.

— Искам само машините, т.е. становете, да пристигнат тук невредими и да ги поставя зад стените на тази тъкачница. Веднъж поставени, аз сам ще имам грижата за рушителите на станове, нека само се приближат, за да понесат последиците — моята тъкачница е моята крепост.

— Подобни разбойници заслужават само презрение — отбеляза Малоун във величав пристъп на размисъл. — Почти ми се иска някоя банда да дойде насам тази нощ. Но когато идвах, пътят ми се стори съвсем спокоен — жива душа нямаше по него.

— Минахте покрай „Червената къща“, нали?

— Да.

— Пътят оттам е безопасен — опасността идва откъм Стилброу.

— Смятате, че наистина съществува някаква опасност?