Читаем Петата планина полностью

Спомни си, че преди две поколения Тир и Сидон търгували с някакъв цар на Израил, наречен Соломон. Той строял голям храм и искал да го украси с най-хубавите неща на света. Изпратил хора да купят кедрово дърво от Финикия, която израилтяните наричали Ливан. Царят на Тир му доставил искания материал и получил в замяна двайсет града в Галилея, но те не му харесали. Тогава Соломон му помогнал да построи първите си кораби и сега Финикия имаше най-могъщия търговски флот на света.

По онова време Израил все още е бил велика страна, въпреки че служел само на един бог, като дори не знаел и името му, а го наричал „Господ“. Една сидонска принцеса успяла да върне Соломон към истинската вяра и той издигнал жертвеник на боговете от Петата планина. Според израилтяните Господ наказал най-мъдрия от царете им, като направил така, че многото войни да го отстранят от управлението.

Неговият син Иеровоам обаче продължил култа, въведен от баща му. Заповядал да направят два златни телеца и израилският народ им се кланял. Именно тогава се появили пророците и започнали непримирима битка с управниците.

Иезавел бе права: нямаше друг начин да се запази жива истинската вяра, освен да се избият пророците. Макар и да беше нежна и търпелива жена, възпитана в ненавист към войната, тя знаеше, че има моменти, в които единственият изход е насилието. Боговете, на които служеше, щяха да й дадат опрощение за кръвта, изцапана ръцете й.

„Скоро и моите ръце ще бъдат изцапани с кръв — каза жрецът на притихналата планина пред него. — Както пророците са проклятието на Израил, така и бибълското писмо е проклятие за Финикия. И двете причиняват зло, което може да стане непоправимо. Затова и двете трябва да бъдат спрени, докато все още е възможно. Богът на времето не бива да си тръгва точно сега.“

Беше разтревожен от станалото тая сутрин: вражеската войска не ги бе нападнала. Преди много години богът на времето се разгневил на финикийците и ги изоставил. След което пламъкът в лампите угаснал, овцете и кравите изоставили рожбите си, житото и ечемикът спрели да зреят. Богът на слънцето изпратил орела и бога на бурите да го търсят, ала никой не успял да открие бога на времето. Накрая Великата богиня изпратила една пчела, която го намерила да спи в някаква гора и го ужилила. Той се събудил вбесен и започнал да руши всичко наоколо. Наложило се да го хванат и да избавят душата му от омразата. И от този ден нататък всичко се върнало към нормалното си състояние.

Ако богът на времето решеше да си тръгне отново, тогава битката нямаше да се състои. Асирийците щяха да останат завинаги в другия край на долината, а Акбар щеше да продължи да съществува.

„Смелостта — това е страхът, който се моли — каза жрецът. — Тук съм, защото не мога да проявя колебание преди битката. Длъжен съм да покажа на воините на Акбар, че съществува нещо, заради което си струва да защитават града. И това не е ни кладенецът, ни пазарът, ни дворецът на градоначалника. Ще се бием с асирийската войска, защото трябва да дадем пример.“

Победата на асирийците щеше да премахне завинаги заплахата от азбуката. Завоевателите щяха да наложат своя език и обичаи, макар и да се кланяха на същите богове от Петата планина. Единствено това беше от значение.

„След време мореплавателите ни ще разказват из другите страни за подвизите на нашите воини. Жреците ще си спомнят за имената им и за деня, когато Акбар се е опитал да устои на асирийското нашествие. Художниците ще изписват върху папирусите египетски йероглифи, а писарите от Бибъл ще са мъртви. Свещените текстове ще бъдат достъпни само за тези, които са били родени, за да ги научат. И така, идните поколения ще се опитат да ни подражават и ще построят един по-добър свят.

Сега обаче трябва да изгубим тази битка. Ще се бием храбро, но сме в неизгодно положение. Чака ни славна смърт.“

След това жрецът се заслуша в нощта и разбра, че е прав. Такава тишина настъпваше само преди важна битка, ала жителите на Акбар я тълкуваха погрешно. Бяха свалили копията си и се забавляваха, вместо да бдят. Не обръщаха внимание на примерите, които природата им даваше: винаги когато наближаваше опасност, животните притихваха.

„Дано да се изпълни волята на боговете. Дано небесата да не паднат върху Земята, защото направихме всичко така, както трябва, и се подчинихме на традицията.“

Илия, жената и детето вървяха на изток, където се намираше Израил. Не се налагаше да минават през асирийския стан, който беше на юг. Пълната луна осветяваше пътя, ала в същото време хвърляше странни сенки и зловещи рисунки върху скалите и камъните на долината.

В мрака внезапно се появи Ангелът Господен. В дясната си ръка държеше огнен меч.

— Къде отиваш? — попита той Илия.

— В Израил — отговори пророкът.

— Господ извика ли те?

— Вече знам какво чудо очаква Бог да извърша. А сега знам и къде трябва да го сторя.

— Господ извика ли те? — повтори въпроса си ангелът. Илия замълча.

— Господ извика ли те? — попита за трети път ангелът.

— Не.