Читаем Пасажер 23 полностью

От един момент нататък Мартин вече не прослушваше гласовата си поща. Не вярваше, че биха се отказали от него. Най-късно до следващата невъзможна мисия и този доклад в личното му досие щеше да бъде забравен. Или този път наистина бе сгазил лука, като си взе билет за полета до Султанът, без да уведоми шефа си и без молба за отпуск. И резервирайки апартамент на палуба 11, разположен върху сто и петдесет квадратни метра за две хиляди евро на нощ, включително бизнес класа обратен полет от Ню Йорк за Берлин.

В началото Мартин въобще нямаше намерение да се качва на кораба. Искаше единствено да разговаря с Герлинде Добковиц и да види предполагаемите ѝ „доказателства“. Ала ексцентричната възрастна дама отказа да напусне кораба заради него. Предната вечер, ровейки в нета, Мартин бе успял да открие, че във форумите на круизните кораби 78-годишната Герлинде Добковиц се смяташе за жива легенда. С пенсията си тя си бе осигурила на Султанът една от малкото доживотни каюти. И откакто преди осем години се бе качила на кораба, тя го напускаше само когато ремонтните дейности наложително изискваха това.

Следователно Мартин трябваше да се качи при нея на борда и понеже на кораба не допускаха без билети, той бе принуден да ангажира каюта. Апартаментът с веранда на кърмата бе единственият, който в момента бе на разположение онлайн, и така той трябваше да плати две хиляди евро за един двайсетминутен разговор. Всъщност пътуването бе така организирано, че да има поне два часа на разположение за този разговор, но таксиметровият шофьор се бе постарал да му покаже всяко едно задръстване в Южна Великобритания.

Все тая, цената нямаше да го докара до фалит. Заплатата, която получаваше, бе в границите на нормалното, но тъй като последните години почти не бе харчил от нея, сметката му така бе набъбнала, че преди два месеца за трийсет и осмия му рожден ден банката му бе изпратила поздравителна картичка. В този момент, с пръст на звънеца на апартамент 1211 той се почувства сякаш е прехвърлил петдесетте.

Мартин натисна полирания месингов бутон. Разнесе се приятна мелодия. След няколко секунди вратата се отвори и срещу него се появи раболепно усмихнато момче във фрак и лачени обувки. Мартин си спомни, че Султанът предлагаше бонус — личен стюард — за гостите, които ползват най-скъпите каюти. Екземплярът пред него бе около двайсетинагодишен, с къса черна коса, която сякаш бе пригладена с ютия към черепа. Имаше воднисти очи и хлътнала брадичка. Кураж и силна воля не бяха първото нещо, за което човек се сещаше, като го види.

— Може да влезе — чу Мартин гласа на Герлинде Добковиц.

Стюардът отстъпи встрани.

Мозъкът на Мартин срещна големи затруднения да преработи всички впечатления, които го връхлетяха в този момент. Като разследващ полицай той бе наясно, че границата между ексцентричния стил на живот и нуждаещата се от лечение лудост често пъти е само една тънка линия. Но Герлинде Добковиц, както забеляза още от пръв поглед, преминаваше и от двете страни на линията.

— Е, най-после! — поздрави го тя от леглото си.

Бе седнала като в трон всред море от възглавници, вестници и принтирани листове в горната част на леглото. Претрупаното ѝ легло се намираше в средата на помещение, което според първоначалния замисъл на архитектите е трябвало да бъде салон. Ала те си бяха направили сметката без Герлинде Добковиц. Най-малкото, Мартин не можеше да си представи, че млечномалиновите тапети на цветчета, проснатата на пода кожа от зебра или пък изкуствените еленови рога над люковете за проветряване принадлежаха към основното обзавеждане на който и да било тристаен апартамент на Султанът.

— Трябва да сверите часовника си — каза възрастната дама, поглеждайки към един от дървените стенни часовници в преддверието на апартамента. — Почти шест е!

С грубо движение на ръката тя отпрати стюарда към едно старинно, облепено с филц бюро, над което на стената висеше маслено платно. Преди време сигурно бе изобразявало „Мъжът със златния шлем“ на Рембранд, ала сега бе осеяно със закрепени с габърчета бележки.

Възрастната дама хвърли сърдит поглед на Мартин.

— Вече си мислех, че ще трябва да чакам до Ню Йорк, за да пусна браунито ми в Белия дом.

Герлинде посегна към едни огромни очила на нощното шкафче. Мартин се учуди, че тя не използва и двете си ръце, за да намести очилата на носа си. Стъклата бяха бледорозови и дебели колкото дъното на бутилка уиски, което уголемяваше будните ѝ очи като на кукумявка. Въобще сравняването на външния вид на Герлинде с този на птица не изискваше да имаш кой знае какво въображение. Тя имаше орлови нокти, а дългият ѝ крив нос създаваше асоциация за човка върху тясното, само от кожа и кости, птиче лице на възрастната дама.

— Надявам се, не е отново от онази шкурка. Просто я оставете върху коша за биологични отпадъци и после чао! — Тя махна към Мартин, сякаш искаше да пропъди досадна муха.

— Боя се, че ме бъркате с някого — каза той и свали сака си.

Герлинде смаяно повдигна вежди.