Себастиан Фицек

 Пасажер 23

Пролог

Човешката кръв е:

— 44% хематокрит;

— 55% плазма.

И стопроцентова свинщина, когато неконтролируемо пръска наоколо от пробита артерия.

Доктора, както сам обичаше да се нарича, въпреки че така и не се бе дипломирал, избърса челото си с опакото на ръката. По този начин размаза пръските, които го бяха улучили, и вероятно изглеждаше твърде отвратително, но поне сега свинщината не му влизаше в очите, както последния път при обработката на проститутките. После в продължение на шест седмици бра страх да не би да се е заразил с ХИВ, хепатит C или някаква друга отврат.

Мразеше, когато нещата не вървяха по план. Когато упойката не бе дозирана правилно или когато избраните започваха да се отбраняват в последната секунда и изтръгваха абоката от ръката си.

— Моля, не… не — изломоти клиентът му.

Доктора предпочиташе да ги нарича така. Избраният бе прекалено високопарно, а пациент му звучеше някак си фалшиво, тъй като хората, с които се занимаваше, бяха най-малкото болни. Типът на масата също бе здрав като бик, макар и в момента да изглеждаше така, сякаш е бил завързан за стълб с високо напрежение. Чернокожият атлет въртеше очи, плюеше пяна и извиваше гръб, докато отчаяно се мъчеше да се освободи от оковите, които го приковаваха към кушетката. Беше двайсет и четири годишен спортист, добре трениран, в разцвета на силите си. И каква полза от всички години на усилени тренировки, когато във вените ти тече опиат? Недостатъчно, за да го накара да изпадне в безсъзнание — абокатът бе изтръгнат — но все пак достатъчно, за да може Доктора да го натисне без усилия към кушетката след преминаването на най-тежкия пристъп. Кръвта също бе престанала да пръска, след като успя да сложи превръзка.

— Шш… шш… шш.

Той постави успокояващо ръка върху челото на мъжа. Усети го топло, а потта блестеше под халогенната лампа.

— Какво ви стана изведнъж?

Клиентът отвори уста. Страхът прозираше в зениците му. Едва можеше да се разбере какво казва.

— Не… искам… да… уми…

— Но нали се бяхме разбрали — усмихна се успокояващо Доктора. — Всичко е уредено. Не се отказвайте, когато сте само на крачка от перфектната смърт!

Погледна встрани през отворената врата на съседното помещение към масата със скалпелите и електрическия трион за кости, който висеше на контакта в готовност.

— Та не ви ли обясних всичко ясно? — въздъхна той.

Естествено, че беше. Часове наред. Отново и отново, ала явно този неблагодарен кретен просто нищо не бе разбрал.

— Естествено, ще бъде доста неприятно. Но само по този начин мога да ви оставя да умрете. Другояче не става.

Лекоатлетът заскимтя. Задърпа примките, в които ръцете му бяха стегнати, разбира се, с далеч по-малко сила отпреди. Доволен, Доктора установи, че упойката най-сетне бе започнала да дава желания резултат. Не след дълго операцията можеше да започне.

— Вижте, бих могъл да прекратя това тук. — Ръката му бе все още върху челото на спортиста. С другата намести маската си. — Но след това светът ви ще се състои само от страх и болки. Невъобразими болки.

Чернокожият запремига. Дишането му се успокои.

— Показах ви снимките. И видеото, това с тирбушона и половината око. Не искате подобно нещо, нали?

— Хммммм — изстена клиентът, сякаш имаше нещо напъхано в устата, после чертите му се успокоиха и дишането стана плитко.

— Приемам това за не. — Доктора освободи с крак спирачките на кушетката, за да го вкара в съседното помещение.

В операционната.

Четиресет и пет минути по-късно първата и най-важна част от операцията бе извършена. Доктора вече бе свалил латексовите ръкавици и маската, а зелената престилка, която се завързваше като усмирителна риза на гърба, бе захвърлена в коша за отпадъци. В смокинг и в тъмни лачени обувки, с каквито бе в момента, се чувстваше много по-добре, отколкото в операционното си облекло.

Елегантно облечен и подпийнал.