— Кажи ми, че това е шега — простена Крамер, след като Шварц го помоли за огледало.

— Забрави за огледалото — отговори Шварц, повдигайки рамене. — Става и без.

След което стисна с клещите горния си ляв резец.

Глава 2

6 часа по-късно

— Вие сте абсолютно луд!

— Благодаря, че ми го сервирате така деликатно, госпожо доктор.

— Не, наистина.

Младата зъболекарка със слънчев загар изглеждаше така, сякаш ѝ се иска да го фрасне. Явно щеше да го попита дали се има за Рамбо, както вече го сториха Крамер, шефът на спецчастите, двамата санитари и дузина други след края на мисията. Зъболекарката, която според баджа на престилката ѝ се казваше Марли Фендрих, дишаше на пресекулки през светлосинята си маска.

— За кого се имате? За Рамбо?

Той се усмихна, което беше грешка, защото така проникна студен въздух върху оголения нерв. Бе изтръгнал зъба малко над костта и болезнени светкавици пронизваха главата му, когато допреше език до мястото.

Облегалката на стола, върху който седеше, бавно се спусна назад. Една широка лампа се появи над главата му и го заслепи.

— Отворете уста! — заповяда зъболекарката.

Той се подчини.

— Наясно ли сте колко усилия ще са необходими, за да се възстанови зъбът? — Тя бе толкова близо до лицето му, че дори можеше да види порите на кожата ѝ. За разлика от него, тя държеше на грижите за тялото си. Докато неговият последен пилинг бе преди една година. Тогава двама словенци го бяха влачили по лице върху асфалта на паркинга на една магистрала.

Никога не свършва добре, когото прикритието ти бъде разкрито.

— Оставили сте ми едва милиметър, което е твърде малко, за да изградя коронка — ядосваше се Марли. — Трябва да опитаме с екструзия, тоест да издърпаме корена, който все още е в костта. Най-добре би било хирургическо удължаване на коронката, тогава можем да стигнем и до имплант, но преди това каналът на корена трябва основно да се почисти. След това, което сте си причинили, едва ли се нуждаете от упойка, за да работя по зъба ви…

— Дванайсет — прекъсна Мартин водопада ѝ от думи.

— Дванайсет какво?

— На толкова години беше момчето, което бяха приковали с вериги за една въжена люлка. Имаше скоби в устата си, които да я държат отворена, в случай че се съпротивлява по време на оралния секс. Трябваше да го заразя със СПИН.

— Боже господи! — Лицето на зъболекарката изгуби част от загара си.

Шварц се питаше къде ли е била. В средата на октомври човек трябваше да отиде далеч на юг, за да може да се пече на слънце. Или да извади късмет. Преди шест години двамата с Надя бяха извадили такъв на последното си пътуване до Майорка. Празнуваха десетия рожден ден на Тими на плажа и той се бе върнал с тен. Последният в неговия живот. Една година по-късно жена му и синът му бяха мъртви. Повече не бе излизал в отпуск.

— Престъпникът, когото преследвахме, очакваше гола глава и един липсващ зъб. Какво да кажа… — Той се поглади по голото теме. — Фризьорът ми реагира по същия начин като вас.

Зъболекарката се усмихна нервно. Не разбираше дали Шварц се шегува.

— Момчето беше ли… искам да кажа, успяхте ли…?

— Момчето е добре — отвърна той.

Или поне толкова добре, колкото може да бъде едно безпризорно дете, което отново се намира в дом, след като е било изтръгнато от хватката на перверзни откачалки. Шварц изчака, докато не чу заповедта на Прюга — да му го напъха във всички дупки. Камерата в шевовете на коженото му яке улови пълните с очакване погледи на всички гости, към които се бе завъртял, преди да каже: „Тостер!“ — уговорената парола за спецчастите. Заедно с привидно положителния тест за СПИН и видеото от камерата на Прюга те имаха достатъчно доказателствен материал, за да вкарат свинете за дълго зад решетките.

— С малко късмет даже и за две години и половина — изкряка Крамер, докато го водеше към Вирхов2, където веднъж вече бе получавал ПЕП медикаменти — три хапчета дневно в продължение на пет седмици.

Крамер се бе погрижил за медицинските документи, тъй като Мартин сам бе пожелал да отиде в стоматологичната клиника, където след около два часа чакане бе дошъл неговият ред.

— Съжалявам — извини се зъболекарката.

Тя имаше фино лице с малко големи уши и миловидни лунички по носа. В един друг живот Шварц щеше да се замисли дали да не ѝ поиска телефонния номер, което, разбира се, нямаше да направи, понеже бе женен. Това бе проблемът с живота. Човек никога не улучваше момента. Или срещаш хубава жена, ала имаш халка на пръста си, или вече нямаш халка, но всяка хубава жена ти напомня за онази, която си изгубил.

— Казаха ми, че сте се самонаранили по време на служба. Били сте просто…

— Чалнат? — Шварц довърши изречението, което зъболекарката не посмя да изрече на глас.

— Да. Не знаех, че…

— Няма нищо. Просто извадете това, което е останало, и зашийте всичко.

Доктор Фендрих поклати глава.

— Не е толкова просто. Сигурно ще искате да ви поставим щифт…

— Не. — Шварц вдигна отбранително ръка.

— Едва ли ви е безразлично…