— Не сте ли мъжът с тоалетната хартия? — изумено попита тя.

Постепенно на Мартин му се изясни какво означаваха думите коша за биологични отпадъци, шкурката, браунито и Белият дом. Запита се как можа да бъде толкова тъп, че да дойде тук. Кой дявол го бе накарал да посипе сол в незарастващата рана? Беше заради надеждата веднъж завинаги да сложи край на трагедията. А надеждата — тази лъжлива змия — го примами в улица без изход, в чийто край го чакаше една лежаща в леглото си старица.

Мартин проследи смаяния поглед на Герлинде, който отправи към стюарда.

— Кой по дяволите е това, Грегор?

Грегор, седнал на бюрото зад една пишеща машина, която би се превърнала в магнит за посетителите в Техническия музей в Берлин, надничаше безпомощно над ръба на поставената хартия.

— Опасявам се, че в този случай аз също се питам…

— Кой сте вие? — прекъсна Герлинде изискания брътвеж на стюарда.

— Казвам се Мартин Шварц. Вчера говорихме по телефона.

Тя се плесна с ръка по челото.

— Ах, боже господи, ами да, разбира се!

Герлинде изтика една купчина хартия настрани и отметна пухената си завивка, под която лежеше със снежнобели маратонки.

— Добре че дойдохте. Знам колко ви е трудно…

Герлинде премести краченцата си над ръба на леглото. Носеше розов анцуг, в който можеше да се побере два пъти.

— … точно тук, на Султанът, съпругата и синът ви…

— Извинете нетърпението ми — прекъсна я Мартин. Нямаше пито време, нито сили да любезничи. Присъствието на стюарда му бе безразлично. — По телефона ми казахте, че имате доказателства, че съпругата ми не е скочила през борда доброволно.

Герлинде кимна ни най-малко възмутена, че я е прекъснал, изправи се на крака, подпирайки се на една инвалидна количка, оставена до леглото ѝ, и отвори чекмеджето на нощното си шкафче.

— Не само това, скъпи мой. Не само това. — Тя му хвърли съзаклятнически поглед и добави: — Дори е възможно да съм намерила доказателство, че семейството ви е още живо.

С тези думи тя му подаде едно малко, протрито плюшено мече, което някога е било бяло, а сега козинката му бе придобила цвета на мръсен пясък.

В стомаха на Мартин се разтвори един юмрук, чиито пръсти започнаха да дразнят хранопровода му. Доповръща му се. Скоро нямаше да може да напусне този кораб. На старата, воняща на пот и смазочно масло плюшена играчка ѝ липсваше едното око и дясната лапа, ала инициалите си бяха на място.

Т. С.

Точно там, където преди години Надя ги бе избродирала с шевната машина малко преди Тими да замине на първия си училищен лагер в Шулландхайм.

Глава 5

По същото време

Палуба 5, каюта 5326

Загуба. Тъга. Страх.

През последните години пътят ѝ толкова често бе осеян с капани, че Юлия Щилер се надяваше междувременно да се е научила да избягва черните дупки, които животът ѝ поднасяше. Или поне следващия път да не затъва толкова дълбоко в тях, а само колкото да може сама да се измъкне от душевната си пропаст.

Ала напразно.

Този път телефонно обаждане бе това, което я хвърли в неистов страх и ѝ даде урок, че човек никога не може да е подготвен за гилотината на съдбата. Случи се точно в момента, в който тя най-после отново се бе почувствала щастлива тук, на пристанището в Саутхемптън, на борда на Султанът на моретата.

Бяха изминали три безрадостни години от изневярата на съпруга ѝ и разпадането на приятелския им кръг, а дъщеря ѝ я обвиняваше за това, че вече не живеят във вилата в Кьопеник, а в едно двустайно жилище в Хермсдорф. Малко и тясно, но за сметка на това толкова скъпо, че трябваше да поема всяка нощна смяна в болницата, където бе успяла да си намери работа като медицинска сестра в неонатологията, за да свързва някак си двата края.

— Драматизираш! — бяха казали дори родителите ѝ.

Сякаш умишлено бе попаднала на касовите бележки в коша за хартиени отпадъци за два самолетни билета, ала само една двойна стая. За Капри, макар че Макс ѝ бе казал нещо за някакво обучение в Дрезден. Единият билет бе на негово име, а другият на името на асистентката му. Тази с евтините екстеншъни и смешно повдигнатия бюст. Юлия въобще не се замисли. Отиде в килера, награби пълния с дрехи за пране кош, после отиде до консултантската къща, където Макс работеше като адвокат, и тръсна коша върху бюрото на стъписаната любовница с думите:

— След като чукате мъжа ми, би трябвало да му перете и мръсните гащи!

Това я накара да се почувства добре. За около двайсет секунди.

— Къде си? — Беше Том Шиви.

Ядоса се на себе си, че въобще вдигна.

В началото на почивката се бяха разбрали с дъщеря ѝ да изключат телефоните, ала в еуфорията около пътуването явно бе забравила. И сега Юлия чуваше гласа на една от грешните стъпки в принудителния си живот на необвързана жена. Макар и една от по-приятните.

— Нали ти казах къде ще сме през есенната ваканция. — Тя се усмихна на Лиза, която в този момент мина покрай нея и влезе в каютата си през преходната врата.