Читаем Пасажер 23 полностью

Не отне и минута и Юлия вече бе извадила от ръчната си чанта малкия таблет и се бе свързала към безжичния интернет на кораба. Преди това затвори вратите към балкона и дръпна пердетата, за да не се отразяват отблясъците на залязващото слънце в екрана.

— Плашиш ме — каза тя на Том и седна пред тоалетката до телевизора. Отвори имейла, който преди няколко минути той ѝ бе изпратил — без тема и без обръщение, само с един кратък линк. Тя чукна с показалец по оцветените в синьо редове и почти веднага се отвори една семпло оформена уебстраница. Изглеждаше аматьорска, почти като форума за щитовидната жлеза, в който Юлия от време на време обменяше информация с други хора, които страдаха от хипофункция.

— Какво е това? — попита тя.

— Isharerumors — отговори Том. — Елементарен вариант на Фейсбук. Много ученици използват този портал, за да клюкарстват по адрес на учители и съученици. Популярен е, защото може да пишеш анонимно и няма никакъв контрол.

По пресипналия му глас Юлия можеше да усети колко неприятен е разговорът за него. Можеше дори да си представи израза на лицето му, седнал пред компютъра у дома си, така както и тя бе пред своя таблет, който си бе купила на промоция в магазин за хранителни стоки.

Том Шиви притежаваше дарбата само с един поглед да предизвика у събеседника си чувство на симпатия и съчувствие. Нелошо качество за един доверен учител, макар Юлия да не си спомняше в ученическите си години да се е обръщала към толкова добре изглеждащ мъж, когато в часовете по физическо ѝ се подиграваха, наричайки я дунда. И до днес теглото ѝ бе малко над средното, но годините ѝ се бяха отразили добре. Дебеличкото момиче се бе превърнало в пищна, добре сложена дама, която се бе научила да не обръща внимание на яките си рамене и бедра, дебелото дупе или на пълните си бузки, а да приема комплиментите, които немалко мъже ѝ правеха: за очите ѝ, от които искреше жизнерадост, за плътните ѝ устни и за тъмните ѝ, леко чупливи коси, които обрамчваха овалното ѝ лице като скъпа картина, когато не ги носеше високо вдигнати, както в момента, което пък подчертаваше високото ѝ чело с малката бенка над дясната вежда.

— И сега? — Пред Юлия се отвори един прозорец с размерите на пощенска картичка. — Какво е това?

— Това… — Том се запъна. — Трудно е за… По-добре виж сама.

— Наистина ме плашиш — повтори тя и натисна стрелката в средата на видеоматериала.

Записът, който пусна, бе с типичното качество на скрита камера, познато ѝ от риалити предаванията по телевизията, в които аматьори се правеха на детективи и се опитваха да изобличат неверни съпрузи. Датата в долния ъгъл на екрана издаваше, че записът е направен преди пет месеца, т.е. тази пролет. В началото нито осветлението, нито зумът бяха настроени, ако въобще камерата, която бе отговорна за играещата картина, имаше такива екстри. Едва след известно време Юлия разбра, че всъщност някой снимаше в движеща се кола. Бе тъмно, ситен дъждец ръмеше по предното стъкло, поради което светлината от задните фарове на колата отпред спускаше було пред очите на наблюдателя. Камерата подскачаше от черното арматурно табло към мястото до шофьора и хвана фасадата на една печална казармена постройка от бетон, представляваща жилища под наем, каквито имаше на всеки втори ъгъл в старата част на Западен Берлин.

— И защо трябва да гледам това? — попита Юлия, когато колата забави ход покрай двора на един търговец на коли втора употреба.

— Затова — отвърна Том в момента, когато колата спря пред един вход и прозорецът откъм мястото до шофьора плавно се спусна надолу.

Отначало Юлия не видя нищо освен редица от плътно разположени едно до друго дървета, които даже закриваха гледката към детската площадка отзад. Дори и да имаше улична лампа, тя или бе счупена, или твърде отдалечена. Във всеки случай светлината бе толкова слаба, че човек не можеше да види какво рекламираше плаката върху огромния билборд, извисяващ се в края на улицата. Както и жената, която изведнъж се появи от мътната здрачевина, и с полюшващи се бедра се приближи до колата, в началото бе само една сянка. Дори когато се наведе към прозореца и попадна в светлината на камерата, Юлия пак не успя да разпознае лицето ѝ — цялото бе в пиксели. С подчертано мръснишки глас жената дъхна в камерата:

— Можеш да правиш всичко с мен, сладък, но снимането струва допълнително!

— Боже господи… — изхлипа Юлия и се отдръпна от тоалетката.

Обърна се назад, но Лиза бе затворила преходната врата. Бе сама в каютата, тъй като дъщеря ѝ каза, че иска да разгледа кораба. Нима това е…?

Жената от видеото бе висока колкото нея, имаше същата черна коса и същата стройна фигура. Но това, което бе най-страшно — имаше нейния глас.

— Това…? — Юлия отново изхлипа и не успя да изрече името на дъщеря си.

Не, това не може да бъде. Това е невъзможно.