Почти толкова откачено, колкото и историята за една трийсет и осем годишна жена, чийто похитител я държи в кладенец и един ден ѝ спуска кофа с купа ориз. Върху купата има изписани две думи, които жената — завършила биология — едва може да прочете на оскъдната светлина: Spirometra mansoni. Латинското наименование на паразит, който се среща основно в Югоизточна Азия и от който се развиват полупрозрачни набраздени плоски червеи, широки колкото връзки за обувки и до трийсет сантиметра дълги. Те се загнездват под мозъчната кора или зад окото, както е в случая с жената, чийто глад в един момент става така непоносим, че накрая тя е принудена да изяде заразения ориз, за да не умре от глад.

Тъп боклук! Всъщност как се казваше книгата?

Тя се замисли за библиотеката си у дома в зимната градина, където авторите бяха подредени по азбучен ред, но не си спомни. Но как бе възможно? Не беше толкова отдавна, че… ах, ето че си спомни! В мига, в който болката я изтръгна от моментния сън и я тласна отново в реалността, Наоми Ламар знаеше: това не бе книга.

А собственият ѝ живот.

Някъде върху Султанът на моретата.

И мъките ѝ далеч не бяха приключили.

Глава 4

Докато се изкачваше с раница на рамо по стълбите на Султанът, Мартин Шварц се почувства зле. Мразеше този кораб, ненатрапчивите пастелни тонове на стените, мебелите от махагон и тик и меките килими, по които човек стъпваше като по трева. Мразеше смешните униформи на служителите, каквито носеха дори и чистачите, сякаш работеха към военноморските сили, а не на панаира на масовия туризъм. Мразеше изискания ванилов аромат, който климатичната инсталация разпръскваше; мразеше еуфорията в очите на пасажерите, с които бе дошъл на борда. Жени, мъже, деца, семейства. Те се радваха на седемте нощи, които щяха да прекарат в пълен лукс, на 24-часовия ол инклузив бюфет, на изпълнените с релакс дни, прекарани на палубата или в огромния спа център с фитнес, разположен на две хиляди квадратни метра площ. Те планираха да посетят най-модерния музикален театър на моретата и да пият коктейли в единайсетте бара, които бяха пръснати из седемнайсетте палуби на Султанът. Искаха децата им да посетят пиратския клуб, да се покатерят на най-дългата водна пързалка, която някога е била построявана на кораб, да хвърлят парите си в казиното или да ги похарчат в мола, който бе оформен в стил италианска пиаца. Може би някои се качваха на кораба със смесени чувства — като в самолет, притеснени дали техниката, която им е осигурена, ще ги превози невредими от точка А до точка Б. На нито един обаче от почти три хилядите пасажери, в това Мартин бе сигурен, не му бе минало през ума, че през следващите дни ще живеят в едно малко градче, в което ще се сблъскат хиляди хора от различни култури и прослойки, като се започне от работещите за два долара на час в пералното помещение долу и се стигне до милионерите, излегнати на защитените от вятъра шезлонги на горната палуба.

Един град, в който има всичко освен пазители на реда. Град, в който, когато набереш 112, идва румсървис, но не и полиция. Един град, в който още при първите стъпки на борда попадаш под юрисдикцията на някаква изостанала бананова република, под чийто флаг плава корабът.

Мартин мразеше Султанът, пасажерите му и екипажа. Ала преди всичко мразеше себе си.

Бе се заклел никога повече през живота си да не стъпи на круизен кораб. И най-вече на този. А едно-единствено обаждане на някаква пенсионерка, която дори не познаваше, го бе накарало да захвърли зад борда всичките си намерения.

Колко вярно! Той цинично се изсмя на себе си, а една възрастна двойка с наднормено тегло, с която се разминаха по стълбите, го изгледа странно.

Да хвърлиш зад борда!

По-добре не би могъл да се изрази.

Мартин стигна до палуба 12 и се загледа в табелката с номерата на каютите. За апартамент 1211 трябваше да мине от другата страна на борда. Прозя се. Въпреки или по-скоро заради това, че вчера зъболекарката го придума да му постави щифт, болките в зъба не го оставиха на мира цяла нощ освен по време на десетминутния му сън в самолета за Лондон.

В таксито от Хийтроу за Саутхемптън телефонът му скъса и последния нерв. Първо с него се опита да се свърже Крамер, после лично шефът, за да му изръмжи как си позволява без разрешение да отсъства от обсъждането на операцията и ако веднага не дойде в участъка, да си подготви документите за напускане.

— Освен това, задник такъв, обеща редовно да се обаждаш на доктора. Дяволското нещо, което се предполага, че редовно поглъщаш, може да доведе до церебрални пристъпи, въпреки че се съмнявам, че при теб въобще би имало някаква разлика.